Стивън Ериксън - Прах от мечти

Смутена, съкрушена, Калит чак сега забеляза състоянието на двамата К’Чаин Че’Малле, тежките полузараснали рани, безредната плетеница белези по хълбоците, вратовете и бедрата им. Двете същества изглеждаха изтощени от глад, доведени до изумително крайно изтощение и страдание, и болката на състраданието я жегна остро в сърцето.

Но състраданието бе мигновено. Остана истината: Ловецът К’елл Саг’Чурок и Първата щерка Гунт Мач се бяха провалили.

Матроната заговори в ума на Калит, въпреки че не беше никаква реч: просто неопровержимото налагане на знание и смисъл.

„Дестраянт Калит, грешка в избора. Оставаме разбити. Аз оставам разбита. Не можеш да възстановиш, не сама, не можеш да възстановиш.“

Нито знанието, нито смисълът се оказаха благодат за Калит. Можеше безпогрешно да долови лудостта на Гунт’ан Ацил зад думите. Матроната бе загубила напълно разсъдъка си. Също толкова безумни бяха и действията, които бе наложила на своите деца и на самата Калит. Никакво убеждаване не бе възможно.

Гунт’ан Ацил вероятно усещаше убеждението на Калит — вярата й, че Матроната е луда, — но и това беше без значение. У древната царица не бе останало нищо освен болка и терзанието на отчайващата нужда.

„Дестраянт Калит, те ще опитат отново. Разбитото трябва да се възстанови.“

Калит не вярваше, че Саг’Чурок и Първата щерка ще могат да преживеят още едно търсене. Но тази истина не можеше да отклони повелята на Ацил.

„Дестраянт Калит, ти ще придружиш това Дирене. К’Чаин Че’Малле са слепи за разпознаването.“

И така най-сетне стигнаха до неизбежното, въпреки надеждите и молитвите й.

— Не мога — прошепна тя.

„Ще го направиш. Стражите са избрани. К’елл Саг’Чурок, Риток, Кор Туран. Шай’гал Гу’Рул. Първа щерка Гунт Мач.“

— Не мога — повтори Калит. — Нямам никакви… дарби. Не съм никакъв дестраянт… сляпа съм за онова, което е нужно за един дестраянт. Не мога да намеря Смъртен меч, Матрона. Нито Щит-наковалня. Съжалявам.

Гигантското влечуго измести огромната си тежест. Звукът бе като от канари, наместили се върху чакъл. Две пламтящи очи се спряха върху Калит, излъчваха вълни от укор.

„Избрала съм те, дестраянт Калит. Слепи са моите деца. Провалът е техен и мой. Провалихме се във всяка война. Аз съм последната Матрона. Врагът ме търси. Врагът ще ме унищожи. Вашият вид процъфтява на този свят — за това дори моите деца не са слепи. Сред вас ще намеря нови поборници. Моят дестраянт трябва да ги намери. Моят дестраянт тръгва с утрото.“

Калит не каза нищо. Знаеше, че всеки отговор ще е безполезен. Поклони се мълчаливо и си тръгна плахо, изтръпнала като след тежко пиене от Гнездото.

Щеше да ги придружи Шай’гал — Убиец. Значението на това бе ясно. Този път провал нямаше да има. Провалът означаваше да си навлече гнева на Матроната. Присъдата й. Трима ловци К’елл, Първата щерка и самата Калит. Не успееха ли… срещу убийствената ярост на Шай’гал Гу’Рул нямаше да преживеят дълго.

Знаеше, че на заранта ще започне последното си пътуване.

Навън сред пустините, за да намери Поборници, каквито дори не съществуваха.

И вече разбираше, че това е наказанието, наложено на душата й. Трябваше да бъде накарана да страда заради своя страх. „Трябваше да умра с останалите. С моя съпруг. С децата ми. Не трябваше да бягам. Сега ще трябва да платя за своя егоизъм.“

Единствената милост бе в това, че когато дойдеше сетният съд, щеше да дойде бързо. Изобщо нямаше да усети, още по-малко да види убийствения удар на Шай’гал Гу’Рул.

Една Матрона никога не раждаше повече от трима Убийци по едно и също време, а нравът им беше нетърпим, което предотвратяваше всякакви възможни съюзи помежду им. Решеше ли един от тях, че Матроната трябва да бъде отстранена, другите двама, по силата на своята природа, щяха да му се противопоставят. Така всеки Шай’гал бранеше Матроната срещу другите. Изпращането на един от тях с Търсачите бе огромен риск, защото сега щяха да я пазят само двама Убийци.

Ново доказателство за лудостта на Матроната. Да се изложи на такава заплаха, като в същото време отпраща Първата си щерка — единственото си дете с потенциал да ражда, — надхвърляше границите на всякакъв здрав разум.

Но пък Калит бе готова да тръгне към собствената си смърт. Какво я интересуваха тези ужасни същества? Нека войната да дойде. Нека загадъчният враг да се спусне над Ампелас Вкоренения и над всички други Вкоренени, и да посече тези К’Чаин Че’Малле до последния. Нямаше да липсват на света.