Стивън Ериксън - Прах от мечти

Боен водач Марал Еб

Скинкът Ралата

Оул Торент

Сеток от Вълците

Рут

Хелд

Бадале

Садик

Брейдерал

Онрак

Килава

Улшун Прал

Лера Епар

Калт Урманал

Ристале Ев

Бролос Харан

Илм Абсинос

Ном Кала

Инистрал Оуван

Матрона Гунт’ан Ацил

Страж Дж’ан Бре’ниган

Ловец К’елл Саг’Чурок

Първа щерка Гунт Мач

Ловец К’елл Кор Туран

Ловец К’елл Риток

Убиец Шай’гал Гу’Рул

Сулкит

Дестраянт Калит (Елан)

Силхас Руин

Руд Елале

Телораст

Кърдъл

Блудния (Ерастас)

Ашици (Секул Лат)

Килмандарос

Маел

Олар Етил

Удинаас

Шеб

Таксилиан

Вийд

Асейн

Брет

Ласт

Напет

Раутос

Сандалат Друкорлат

Уидал

Мейп

Райнд

Пюл

Бент

Роуч

Дойде светлината. И с нея зноят.

Рут коленичи и грижливо загърна детето. Гледаше всяка гънка да е съвършена, нищо от бебенцето да не е оголено на слънцето. Придърпа качулката, така че за лицето на момиченцето остана само една голяма колкото юмрук дупка, после го вдигна и го нагласи в сгъвката на лявата си ръка. Нищо трудно нямаше в това.

Вдигнали бяха бивака близо до единственото дърво наоколо, но не под него. Дървото беше гамлех, а дърветата гамлех се гневяха на хората. В здрача на предната нощ клоните му бяха натежали от гъсти пърхащи сиви листа, поне докато не се доближиха. Тази сутрин бяха голи.

Обърнат на запад, Рут стоеше с бебето, което бе нарекъл Хелд. Тревите бяха изгубили цвета си. На места сухият вятър ги беше обрулил, вятър, който след това бе изстъргал прахта около корените им и оголил белите им луковици, тъй че растенията съхнеха и умираха. След като прахта, корените и луковиците се бяха махнали, на места бе останал само чакъл. Другаде бе само гола скала, черна и грапава. Равнината Елан губеше косата си, но това бе нещо, което можеше да каже Бадале, Бадале със зелените очи, вперени в думите в главата й. Имаше дарба тя, безспорно. Но някои дарове, знаеше Рут, бяха скрито проклятие.

Бадале пристъпи до него. Обгорените й от слънцето ръце бяха тънки като вратове на щъркели, а от китките надолу изглеждаха несъразмерно големи в сравнение с мършавите й бедра. Тя издуха полепналите по устата й мухи и зареди тихо:

— Бадале — каза той. Знаеше, че не е свършила със стиховете, но знаеше също, че няма да я спре. — Все още сме живи.

Тя кимна.

Тези няколко негови думи се бяха превърнали в ритуал помежду им, макар ритуалът никога да не губеше оттенъка си на изненада и смътно неверие. Ребърчатите бяха особено жестоки към тях предната нощ. Но добрата новина беше, че може би най-сетне бяха оставили Отците далече зад себе си.

Рут намести бебето, което бе нарекъл Хелд, под мишницата си и тръгна по пътя. Накуцваше заради подбитите ходила. Тръгна на запад, към сърцето на Елан.

Нямаше нужда да поглежда назад, за да се увери, че другите го следват. Тези, които можеха. Ребърчатите щяха да дойдат за останалите.

Той не бе искал да е главата на змията. Не беше искал нищо, но беше най-високият и може би беше най-големият също така. Можеше да е на тринайсет, възможно беше и да е на четиринайсет.

Бадале заговори зад него:

Бадале го погледа, докато другите поемаха след него. Много скоро и тя щеше да се влее в ребърчатата змия. Издуха мухите, но те веднага се върнаха, разбира се, струпаха се по подпухналите й устни, заподскачаха да ближат ъгълчетата на очите й. Красива беше някога с тези зелени очи и с дългата си руса коса, като кичури злато. Но красотата не задълго й беше носила усмивки. „Зейне ли празен килерът, красотата се зацапва.“

— А мухите — прошепна тя — оставят шарки на страдание. А страданието е грозно.

Гледаше Рут. Той бе главата на змията. Беше зъбите й също така, но последното беше само за нея, тайната й шега.

Тази змия беше забравила как се яде.

Бадале бе от дошлите от юг, от корубите на запуснатите домове в Корбанси, в Кросис и Канрос. От островите Отпелас дори. Някои, като нея, бяха вървели покрай брега на Пеласиарско море, а после до западния край на Стет, някогашен огромен лес, и там бяха намерили дървения път, Пътя на пъновете, както го наричаха понякога. Дървета, отсечени до корен; бяха останали само плоски кръгове, които се редяха до безкрай. Други деца след това бяха дошли от самия Стет, след като бяха вървели по коритата на стари потоци, които лъкатушеха през сивата плетеница от изгнили нападали дървета и излинели храсти. Имаше някакви следи, че Стет е бил лес някога, подходящо за старото му име — Леса Стет, но Бадале не беше напълно убедена — виждаше само разровена, съсипана и разорена пустош. Никъде не се виждаха прави дървета. Нарекоха го Пътя на пъновете, но понякога бе Горския път, и това също бе тайна шега.