Стивън Ериксън - Прах от мечти

Разбира се, на някого му бяха трябвали много дървета, за да направи пътя, тъй че може би тук някога наистина бе имало гора. Но вече беше изчезнала.

В северния край на Стет, обърнат към равнината Елан, се бяха натъкнали на друга колона деца, а ден след това още една се вля в тяхната откъм север, от самия Коланси, и в челото й беше Рут. Носеше Хелд. Висок, раменете, лактите, коленете и глезените му бяха изскочили, кожата около тях бе увиснала на гънки. С големи светещи очи. Все още с всичките си зъби. А щом дойдеше утрото — всяко утро, — беше там, в челото. Зъбите. А другите го следваха.

Всички вярваха, че знае накъде върви, но не го питаха, защото вярата е по-важна от истината, а истината беше, че и той е изгубен като всички останали.

Висто бе дошъл от Окан. Когато гладуващите и мършавите инквизитори тръгнаха през града, майка им ги прати да бягат, него и сестра му, която беше две години по-голяма, и те бягаха по улиците между горящите сгради, и писъци изпълваха нощта, и гладуващите разбиваха с ритници вратите и извличаха хората навън, и вършеха с тях ужасни неща, а мършавите инквизитори гледаха отстрани и казваха, че това е необходимо, че всичко, което става, е необходимо.

Издърпаха сестра му от ръката му и писъкът й още ехтеше в черепа му. Всяка нощ оттогава го яхаше по пътя на съня от мига, в който го обземеше изтощението, до мига, в който се пробудеше под бледия лик на утрото.

Бяга като че ли цяла вечност, на запад, надалече от гладуващите. Ядеше каквото можеше, разкъсван от жаждата, а когато се отдалечи от гладуващите, се появиха Ръфащите, огромни глутници измършавели кучета с плувнали в кръв очи; не се плашеха от нищо. А после Отците, всички загърнати в черно, които нападаха окаяните биваци по пътищата и крадяха деца… веднъж с няколко други се беше натъкнал на една от старите им нощни бърлоги и бяха видели с очите си малките нацепени кости, зацапани със синьо и сиво сред въглените в огнището, и така разбраха какво правят Отците с децата, които отвличат.

Висто помнеше как за първи път зърна Гористия Стет, верига оголени хълмове, пълни с разкъртени пънове и корени, които му напомниха за едно от сметищата с животински кости, обкръжили някогашния му роден град, когато и последният добитък беше изклан. И в онзи момент, докато гледаше останките от някогашната гора, Висто разбра, че целият свят вече е мъртъв. Нищо не беше останало, нямаше къде повече да се отиде.

Въпреки това продължаваше да се тътри напред, вече само един от може би десетките хиляди, ако не и повече деца. Път от деца, дълъг много левги, и макар толкова много от тях да издъхваха по пътя, прииждаха други и заемаха мястото им. Не си беше представял, че има толкова много деца. Бяха като огромно стадо, последното огромно стадо и единственият източник на храна за последните отчаяни ловци на света.

Висто беше четиринайсетгодишен. Още не бе започнал да му пониква мъх по страните, а и нямаше да му поникне. Коремът му беше кръгъл и твърд като камък, изпъкнал напред така, че гръбнакът му се извиваше навътре на кръста. Вървеше като бременна жена, с разтворени ходила, и кокалите го боляха. Беше пълен с „ездачите сатра“ — червеите плуваха из тялото му и ставаха все по-големи с всеки ден. Щом съзрееха, скоро, щяха да се излеят от него. От ноздрите му, от ъглите на очите му, от ушите, от пъпа му, от пениса и ануса, от устата му. И на гледащите щеше да им се стори, че се е спукал, кожата му щеше да се отпусне и да увисне около костите му. Щеше да им се стори, че изведнъж се е превърнал в старец. А след това щеше да умре.

Висто го очакваше едва ли не с нетърпение. Надяваше се Ръфащите да изядат тялото му и така да поемат ездачите сатра, които ще остави след себе си, за да умрат и те. А още по-добре Отците. Но те не бяха толкова глупави. Не, те нямаше и да го докоснат, а това бе много лошо.

Змията вече оставяше зад себе си Гористия Стет и дървеният път отстъпи на черен, набразден от коловози търговски път, който лъкатушеше към Елан. Значи щеше да умре в равнината, а духът му щеше да се изтръгне от изсъхналата коруба на тялото му и да поеме дългия си път назад към дома. Да намери сестра му. Да намери майка му.

А духът му вече бе уморен, толкова уморен от вървене.

В края на деня Бадале се изкачи с усилие на една древна гробна могила на Елан — сивите листа на старото дърво в другия й край пърхаха — и погледна назад по пътя — на изток, дотам, докъдето очите й можеха да проследят безкрайния дневен преход. Отвъд просналия се във всички посоки огромен лагер видя криволичещата, изпънала се чак до хоризонта линия тела. Този ден бе особено лош, много горещ, много сух ден, единствената дупка с вода, която намериха, се оказа размекната, гъмжаща от гниещи твари кал, която миришеше на умряла риба.