Стивън Ериксън - Прах от мечти

Дълго стоя така, загледана по ребърчатата дължина на Змията. Нападалите по пътя не бяха издърпани настрани, просто ги газеха или прекрачваха, така че пътят вече бе път от плът и кости, от пърхащи кичури коса и зяпнали нагоре очи, знаеше тя. Змията от ребра. Чал Манагал, на езика на Елан.

Издуха мухите от устните си.

И зареди нови стихове.

Механизмът беше покрит с мазна прах, която лъсваше в тъмното, щом смътната светлина на фенера се плъзнеше по него. Създаваше впечатление за движение, което така и не съществуваше, илюзия за беззвучно пълзене на люспесто влечуго — сравнение, което, както винаги, бе жестоко на място. Тя дишаше трудно, забързана по тесния коридор, като току се навеждаше, за да избегне провисналите от тавана тежки черни кабели. Носът и гърлото й щипеха от киселата метална воня на гъстия неподвижен въздух. Обкръжена от разголените недра на Корена, тя се чувстваше притисната от невъобразимата, безгранична загадка на зловещи древни тайнства. При все това беше превърнала тези неосветени изоставени проходи в любимото си място за обикаляне. Съзнаваше напълно множеството самообвинителни мотиви, довели я до този избор.

Коренът привличаше изгубените, а Калит наистина беше изгубена. Не че не можеше да намери изход из безбройните лъкатушещи коридори или през огромните зали със смълчаните замръзнали машини, да избягва ямите по подовете, над които така и не бяха поставили плочи, и да се провира през хаоса от метал и кабели, извиращ от необлицованите стени. Не, тя вече знаеше пътя си обратно след толкова месеци обикаляне. Това проклето безпомощно, безнадеждно удивление извираше от духа й. Не беше това, което искаха да бъде, а каквото и да им кажеше, нямаше да ги убеди.

Беше родена в едно племе в равнината Елан. Там бе отраснала до пълнолетие, от момиче до жена, и не беше имало нищо, което да я отдели от другите, нищо, което да издаде, че е различна и единствена, или че е надарена с неочаквани дарби. Беше се омъжила месец след първото си кръвотечение. Беше родила три деца. Беше почти обикнала съпруга си и се беше научила да живее примирена с лекото му разочарование от нея, докато момичешката красота отстъпваше на изнуреното майчинство. Беше живяла всъщност живот не по-различен от този на майка си, тъй че бе видяла ясно — без да е нужен особен талант — пътеката на живота пред себе си, година след година, бавното залиняване на тялото, загубата на гъвкавост, все по-дълбоко врязващите се бръчки по лицето, провисването на гърдите, отчайващото отмаляване на крайниците. И един ден щеше да се окаже, че повече не може да върви, и племето щеше да я остави там, където е. За да умре в самота. Защото умирането винаги е в самота, както трябва да е. Защото еланите бяха много по-благоразумни от уседналите народи на Коланси с техните гробници и съкровища за мъртвите, със семейните слуги и съветници, всички изклани и струпани в коридора на криптата — слуги отвъд живота, слуги вечни.

Всеки умира в самота в края на краищата. Съвсем проста истина. Истина, от която никой не трябва да се бои. Духовете чакаха, преди да хвърлят присъдата си над една душа, чакаха тази душа — в самотата на умирането й — да отсъди сама живота, който е живяла, и ако от това произтечеше мир, то духовете щяха да проявят милост. Терзание ли яхнеше Бялата кобила, духовете знаеха как да отвърнат. Когато душата се изправеше срещу самата себе си, в края на краищата, бе невъзможно да излъже. Измамните аргументи кънтяха на фалш, лековатата им слабост бе твърде очевидна, за да се пренебрегне.

Беше някакъв живот. Съвсем не съвършен, но и съвсем малко нещастен. Живот, който човек би могъл да извае в нещо като удовлетвореност, та дори резултатът да се окаже безформен и лишен от смисъл.

Не се беше оказала вещица. Не бе притежавала духа на шаман и никога нямаше да стане Ездачка на пъстрия кон. А когато краят на този живот бе дошъл за нея и хората й, в онова утро на ужас и жестокост, единственото, което бе проявила тогава, бе проклет егоизъм — в отказа си да умре, в бягството си от всичко, което бе познавала.