Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

Точно под балкона, на който стоеше, фонтанът в неосветената градина тихо бълбукаше и ромолеше, защитен с високите здрави стени на имението от буйните улични празненства, на които бяха станали свидетели по време на изнурителното си връщане към дома с каляската. Мъглива лунна светлина пълзеше в кипналата от пръските вода на басейна.

Синият огън бе твърде силен тази нощ, твърде силен дори за скръбната луна. Самият Даруджистан беше като сапфир, блеснал в торквата на света.

И все пак красотата му и цялото това възторжено хилядогласно ликуване не можеше да я достигне тази нощ.

Тази нощ лейди Видикас бе видяла своето бъдеще. Всяка отделна година от него. Там, опряна на твърдата ръка на своя съпруг. А луната… е, тя приличаше на нещо от миналото, замъглен от времето спомен, ала все пак я беше отвела назад.

Към един балкон също като този, във време, което сега изглеждаше много отдавна.

Лейди Видикас, някогашната Чалис Истрайсиън, току-що бе видяла своето бъдеще. И откриваше, тук, в тази нощ и опряна на това перило, че миналото е по-добро място за съществуване.

Тъпо! Точно тази нощ да свършат питките риви! Като ругаеше под нос, Пикър се провираше през гъстото множество на Крайречния пазар, през шумни тълпи и пияни гуляйджии, блъскаше с лакти, когато се наложеше, изпепеляваше с поглед всяка лъстива усмивка, която я забърсваше по пътя, и най-сетне стигна до входа на мръсна задна уличка, затънала в смет до глезените. Някъде южно от парка Бортън. Не точно маршрутът обратно до кръчмата, който би предпочела, но празненството се беше развихрило до пълно безумие.

С увитите в кърпа питки под лявата мишница, тя спря, за да оправи усуканото си тежко наметало, намръщи се, като видя прясното леке от някакъв разсеян минувач — леке от някакъв тъп джадроубски сладкиш, — опита се да го забърше, от което стана още по-зле, а после, в още по-вкиснато настроение, загази през боклуците.

Ако Богинята беше дръпнала, Блупърл и Анци несъмнено щяха да са се справили по-добре с намирането на салтоанско вино и вероятно вече се бяха върнали в кръчмата на К’рул. А ето я нея тук, на цели дванадесет преки и два прехода през две стени, с двайсет или трийсет хиляди побъркани глупаци дотам. Щяха ли да я чакат приятелите й? Забрави. Проклетата Бленд с нейните питки риви! И навехнатият й глезен отгоре на това, заради който Пикър бе принудена да се озове тук, в първата нощ на празненствата — стига глезенът наистина да беше навехнат, а тя си имаше някои съмнения, след като Малът просто бе примижал към отока и беше свил рамене.

Впрочем, човек едва ли можеше да очаква нещо друго от Малът. Съвсем се беше скапал след пенсионирането и шансът слънцето изобщо да изгрее в бъдещето на лечителя бе почти толкова възможен, колкото Гуглата да забрави да донесе сметката. А и не беше сам в нещастието си, нали?

Но каква полза имаше да подхранва мрачното си настроение с тези добре предъвкани мисли?

Ами такава, че я караше да се чувства по-добре, това беше.

Дестер Трин, плътно загърнат в черното наметало и с вдигната качулка, наблюдаваше жената с големия задник, която газеше през сметта в другия край на уличката. Беше я засякъл да излиза през задната врата на кръчмата на К’рул, кулминацията от четири нощи на пост в грижливо избраното и загърнато от мрака местенце, от което можеше да следи тясната вратичка.

Старшията на клана го беше предупредил, че всичките им обекти са бивши войници, но Дестер Трин не бе забелязал почти нищо, което да намеква, че се поддържат стегнати и в добра форма. Бяха стари, отпуснати, рядко трезвени, а точно тази, е, тя носеше това огромно дебело вълнено наметало, защото вече натежаваше и това явно я притесняваше.

Да я проследи през тълпите беше сравнително лесно — тя беше с цяла глава по-висока от средния джадроуби, а маршрутът, който бе избрала до оня мизерен пазар в Крайезерния, като че ли съзнателно отбягваше улиците на дару — странен избор, който много скоро щеше да се окаже фатален.

Дару потеклото на Дестер му позволяваше да вижда добре обекта си, докато си пробиваше целеустремено път през гъстата гмеж празнуващи.

Тръгна веднага щом целта му стигна другия край на уличката. С бързи крачки на ловец стигна до края й и надникна навън тъкмо в момента, в който жената влезе в прохода на Втора околовръстна стена, с тунела през Трета точно зад нея.

Войните за наследство в Гилдията, последвали изчезването на Воркан, най-после бяха потушени със съвсем минимално количество пролята кръв. И Дестер беше повече или по-малко доволен от новия Велик майстор, който беше едновременно зъл и умен, докато повечето останали кандидати бяха просто зли. Най-сетне един убиец от Гилдията нямаше нужда да е глупак, за да изпитва известен оптимизъм за бъдещето.