Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

Този договор беше добър пример. Ясен и прост, но със сигурност щеше да спечели за Дестер и другите от клана му значителен престиж при окончателното му изпълнение.

Облечените му в ръкавици ръце забърсаха дръжките на окачените под мишниците му ками. Винаги вдъхваха увереност тези две остриета даруджистанска стомана, особено жлебовете им, пълни с гъстата лепкава отрова от морантски тралб.

Отровата в днешно време бе предпочитаната осигуровка за повечето улични убийци на Гилдията и всъщност за немалко от онези, които щъкаха нощем по Пътя на крадците, тоест по градските покриви. Имало беше един убиец, близък на самата Воркан, който, в една нощ на измяна срещу собствения си клан, бе демонстрирал колко смъртоносно може да е да се биеш без магия. Като бе използвал отрова, убиецът беше доказал превъзходството на такива прости вещества в една-единствена, станала вече легендарна нощ на кръвопролитие.

Дестер беше чувал, че някои посветени в някои кланове са вдигнали тайни олтари в чест на Ралик Ном, че са създали нещо като култ, чиито поклонници прилагат тайнствени жестове на взаимно признаване в Гилдията. Разбира се, Себа Крафар, новият Велик майстор, в едно от най-първите си изявления бе обявил този култ извън закона и бе последвала един вид чистка, с петима заподозрени водачи на култа, посрещнали утрото с усмихнати гърла.

При все това оттогава Дестер беше чул достатъчно намеци, за да реши, че култът съвсем не е умрял. Просто се беше спотаил.

Всъщност никой не знаеше какви отрови бе използвал Ралик Ном, но Дестер беше убеден, че е било морантски тралб, след като и най-малкото количество от тази отрова в кръвоносната система водеше до безсъзнание, а след това — до по-дълбока кома, която пък обикновено водеше до смърт. По-големи количества просто ускоряваха процеса и бяха сигурен път през Портата на Гуглата.

Жената с големия задник вървеше пред него.

На четири улици от кръчмата на К’рул — стига да хванеше маршрута, който той бе убеден, че ще хване — трябваше да изкачи дълга тясна уличка; вътрешната фасада на Оръжейната на Трета околовръстна стена се падаше вляво, а отдясно беше високата стена на Банята, дебела и здрава, само с няколко раздалечени малки прозорчета на горните етажи, с което неосветеният проход оставаше тъмен.

Щеше да я убие там.

Кацнал на орнамента на върха на ъгловата колона в края на високата стена, Чилбаис се взираше с каменни очи към дивата пустош отвъд. Зад него имаше буренясала градина с плитко езерце, наскоро възстановено, но вече занемарено, и пръснати по земята рухнали колони, обрасли с мъх. Пред него стърчаха криви дървета с оплетени клони, със съсухрени тъмни листа, провиснали като трупчета на насекоми, земята под тях бе разровена и обрасла с гъст лишей и туфи трева; лъкатушеща като змия пътека от разкъртени каменни плочи водеше към тромава, потънала в мрачно униние къща без никаква архитектурна прилика с която и да било друга сграда в целия Даруджистан.

Светлината едва се процеждаше през цепнатините на грубите капаци и когато все пак успееше да проникне, беше убита и смътна. Вратата не се отваряше никога.

Сред своите ближни Чилбаис беше гигант. Тежък като борсук, с изваяни мускули под настръхналата козина. Сгънатите му криле бяха доста малки и почти не стигаха, за да го извисят към небето: всеки замах с тези кожени ветрила изтръгваше стон от гърлото на демона.

Този път щеше да е по-лошо от всякога. Месеци бяха минали, откакто за последен път се беше задвижил: беше се крил от любопитни погледи в сумрака на един надвиснал клон на ясена в градината на имението зад гърба му. Но когато зърна онова движение пред себе си, онова тихо, плавно придвижване от черната къща и по пътеката, и как самата земя изригна след него, за да разтвори зейнали гладни ями, как самите корени се загърчиха, за да уловят в клопката си този беглец, Чилбаис разбра, че бдението му е към края си.

Сянката се плъзна и се присви до ниската стена на Дома Азат, загледа се като че ли продължително в гърчещите се към нея корени, а след това се надигна и се изля като втечнена нощ над каменната стена — и изчезна.

Чилбаис изпъшка, разтърси омачканите гънки по мембраната между ребърчатите си пръсти и скочи напред изпод клона, вкопчи се колкото можа във въздуха, след това запляска бясно — пъшканията му се усилиха до изнемога — и най-сетне рухна върху покритата със слама земя.

Изплю сухи вейки и мъртви листа и заситни назад към стената на имението, чул зад себе си как корените се раздвижват и посягат да го докопат. Задраска с нокти по зида и се изкатери на одевешното си място. Нямаше никакъв реален повод за страх, разбира се. Корените никога не достигаха извън стената на Азата и едно озъртане назад го увери…