Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

Стоеше сама на терасата сред града от син пламък. Небесният мрак бе изтласкан, нежелан гост на тази първа нощ от Празненството Джедероун. Тълпи изпълваха улиците на Даруджистан, щастливо разбунени, добродушни в бедствието на свършека на една година и начеването на друга. Нощният въздух бе влажен и остро наситен с безброй миризми.

Имало беше пиршества. Имало беше разбулвания на свободни, приемливи за женитба млади мъже и девици. Трапези, отрупани с екзотични блюда, дами, загърнати в скъпи коприни, мъже и жени в нелепи униформи, всички в бляскава позлата — този град без постоянна армия хранеше множество частни гвардии и хаотично обилие от висши рангове, държани повече или по-малко изключително от благородната класа.

На празненствата, на които бе присъствала тази вечер, облегната на ръката на своя съпруг, нито веднъж не бе видяла истински офицер от Градската стража на Даруджистан, нито един истински войник в прашносиво наметало, с лъснати ботуши и белези от рани по лицето, с дръжка на меча, увита в проста кожа, и очукан, потъмнял от носене ефес. Но беше видяла окачени самохвално на изнежени охранени мишци торкви като онези, които красяха някои войници на малазанската армия — войници от една империя, които неотдавна бяха осигурили за даруджистанските майки смразяващи заплахи към непослушните деца. „Малазанци, чедо! Промъкват се в нощта да крадат глупави деца! Да ви направят роби за тяхната ужасна императрица — да! Тук, в нашия град!“

Но торквите, които бе видяла тази нощ, не бяха от простия бронз или с грубо ецваното сребро на истинските малазански знаци и отличия за ранг, каквито се появяваха като реликви от някакъв отдавна мъртъв култ по пазарните сергии на града. Не, тези бяха златни, отрупани с драгоценни камъни, синьото на сапфира бе най-обичайният цвят дори при цветното стъкло, синьо като синия пламък, с който беше прочут градът, синьото, възвестяващо някаква величава и храбра служба на самия Даруджистан.

Пръстите й се бяха притискали в една такава торква, на ръката на съпруга й, и в твърдия мускул под нея, твърдост досущ като презрителния поглед в очите му, докато оглеждаше струпаните тук-там благородници в просторната бръмнала зала, с властната осанка, която бе придобил, откакто влезе в Съвета. Презрението го имаше в погледа му много преди това и ако не друго, беше нараснало след последната му и най-триумфална победа.

Даруджистанските жестове за поздрав и уважение се бяха завихрили около тях в достолепното им преминаване през тълпите и с всяка проява на уважение и почит лицето на съпруга й ставаше все по-кораво, ръката му под пръстите й се стягаше все повече, кокалчетата на ръцете му побеляваха над оръжейния му колан, бе затъкнал палците си в плетените халки по последната мода сред дуелистите. О, сега той се наслаждаваше да е сред тях. Всъщност — да е над мнозина от тях. Но за Горлас Видикас това не означаваше, че е длъжен да харесва някого от тях. Колкото повече го ласкаеха, толкова по-дълбоко беше презрението му и това, че щеше да бъде оскърбен без тяхното сервилничене, беше противоречие, подозираше тя, каквото мъж като нейния съпруг едва ли щеше да понесе.

Благородниците бяха яли и пили, стояли бяха надуто, обикаляли бяха и парадирали, натанцували се бяха до капване, и сега залите за пиршества и светските холове екнеха само от безцелната шетня на слугите. Извън пищните зали на именията обаче простолюдието все още се веселеше по улиците. Маскирани и полуголи танцуваха по уличните калдъръми — с необузданите вихрени стъпки на Дрането на Фандър — все едно че зората никога нямаше да дойде, все едно че самата мъглива луна щеше да си остане неподвижна сред бездната, смаяна свидетелка на лудешкото им веселие. Градските стражи просто стояха отзад и наблюдаваха, придърпали прашносивите наметала около телата си; металните ръкавици стържеха, отпуснати върху палки и дръжки на мечове.