Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

Напред, напред, докато бурята отзад се приближава, облак след трупащ се облак, кипнало сребро, прорязано с усуканите лъчове желязо. Пепел бе започнала да вали върху тях, вече непрестанно, всяка прашинка беше студена като сняг, но това бе лапавица, която не се стапяше, а само кипваше в калта, докато вече сякаш газеха през поле от шлака и сгур.

Макар и чародей, Дич не беше нито дребен, нито крехък. Нещо грубовато имаше в него, което напомняше на другите за улични разбойници и катили — там някъде, в живота, който бе имал преди. Чертите му бяха груби, ръбати, скотски. Силен мъж беше някога, ала това не бе привилегия, не и тук, не и окован към Бремето. Не и в тъмната душа на Драгнипур.

Напрежението беше непоносимо, но той го понасяше, и още как. Пътят напред беше безкраен, пищеше от безумие, но той се беше вкопчил в здравия си разум, както удавник би се вкопчил в опърпано въже, и се влачеше напред, стъпка по стъпка. От железните пранги крайниците му плачеха кръв, без надежда за облекчение. Фигури, плувнали в кал, оряха напред от двете му страни, а пред тях, смътни в сумрака — безброй други.

Носеше ли утеха тази споделена съдба? Самият въпрос предизвикваше истеричен смях, гмуркане в драгоценната забрава на лудостта. Не, със сигурност нямаше такава утеха извън взаимното признаване на безразсъдство, лош късмет и твърдоглава глупост, а такива черти не можеха да подхранят приятелство. Освен това спътниците ти от двете страни имаха навика да се сменят миг след миг, един окаян глупак заместваше друг в зърнистата кипнала гмеж.

Изпънал веригите, за да тегли Бремето; този кошмарен труд не оставяше никаква енергия, никакво време за разговор. Тъй че Дич пренебрегна ръката, блъснала го по рамото първия път, втория път. Третия път обаче бе толкова силно, че чародеят залитна. Изруга, извърна се и погледна с яд този, който сега крачеше редом с него.

Някога, преди много време, може би щеше да потръпне, ако видеше такова привидение. Сърцето му щеше да подскочи от ужас.

Демонът беше огромен, тромав и изгърбен. Царственото му някога потекло не беше никаква привилегия тук, в Драгнипур. Дич видя, че създанието носи падналите, провалилите се, сбира към себе си десетки или повече тела — и веригите, затегнати към тях, също. Мускули се изпъваха, издути и усукани, докато демонът теглеше. Измършавели отпуснати тела висяха като наръчи дърва под двете му мишници. Една, все още в съзнание, макар главата й да се полюшваше, беше яхнала широкия му гръб като маймунче; оцъклените й очи се плъзнаха по лицето на чародея.

— Глупак такъв — изръмжа Дич. — Хвърли ги в колата!

— Няма място — изгука демонът с тънък детски гласец.

Но чародеят все пак се беше възползвал от състраданието му. За самия демон щеше да е по-добре да изостави падналите, но пък тогава, разбира се, всички щяха да усетят допълнителната тежест, жалкото влачене на веригите. Но все пак, ако този паднеше? Ако тази необичайна сила и воля поддадеше?

— Проклет глупак! — изръмжа Дич. — Защо не убие още няколко дракона, проклет да е!

— Проваляме се — каза демонът.

На Дич му се дощя да завие от това. Не беше ли очевидно за всички? Но този треперлив гласец, едновременно объркан и отчаян, го прониза право в сърцето.

— Зная, приятелю. Скоро ще е.

— И тогава?

Дич поклати глава.

— Не знам.

— Кой знае?

Чародеят отново нямаше отговор.

Демонът настоя:

— Трябва да намерим някой, който знае. Сега отивам. Но ще се върна. Не ме съжалявай, моля те.

Внезапен вихър, сив и черен, и ето че до него вече крачеше някакъв подобен на мечка звяр, твърде уморен и обезумял, че да може дори да се хвърли към него — както правеха някои същества.

— Явно отдавна си тук, приятел.

Кой знае?

Интересен въпрос. Знаеше ли наистина някой какво щеше да се случи, щом хаосът ги хванеше? Някой тук, в Драгнипур?

В първите си мигове след като целуна меча, посред отчаяните си опити да избяга, посред отчаяните си писъци, той беше замервал всички с въпросите си — че то дори към Хрътка се беше обърнал, но тя бе твърде заета да дърпа веригите си, пяна капеше от чудовищната й уста и за малко щеше да го стъпче, а повече изобщо не я видя.

Но някой беше отвърнал, някой му бе проговорил. За нещо… о, нищо повече не можеше да си спомни освен едно име. Едно-единствено име.

Драконъс.

Много неща беше видяла в този безкраен антракт в своята кариера, но нищо не беше по-обезкуражаващо от бягството на двете Хрътки на Сянката. Не беше за човек като Апсал’ара, Богинята на крадците, да петни съществуванието си с изнурителното унижение с тегленето на верига цяла вечност. От пранги трябваше да се бяга, всякакво бреме ловко трябваше да се избягва.