Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

Сенкотрон , Богът на Сянка

Котильон , Въжето, Бог покровител на убийците

Пророк Сийч , Върховен жрец на Падналия, бивш посредствен артист на име Мънъг

Силана , Елейнт

Старата/Старицата , Велик гарван

Раест , джагътски тиран (оттеглил се)

Клип , Смъртен меч на Тъмата

Нимандър Голит , Тайст Андий

Скинтик , Тайст Андий

Ненанда , Тайст Андий

Аранта , Тайст Андий

Кедевис , Тайст Андий

Десра , Тайст Андий

Сордико Куалм , Върховна жрица

Салинд , Върховна жрица

Сиърдоминът , жител на Черен Корал

Градитан , катил

Монкрат , маг

Барън , Хрътка на Сянката

Джиър , Хрътка на Сянката

Блайнд , Хрътка на Сянката

Руд , Хрътка на Сянката

Палид , нова Хрътка на Сянката

Лок , нова Хрътка на Сянката

Ходещия по ръба , скитник

Разхождащите кучета , двама свидетели

— Нямам име за това градче — рече дрипавият мъж и подръпна опърпаните поли на пищното си някога наметало. В плетения му колан беше затъкната навита каишка, прогнила и накъсана. — Трябва му име, струва ми се — продължи той по-високо, та гласът му да надмогне злобното дърлене на псетата, — но нещо ми липсва въображение, а и като че ли никой не се интересува много.

Жената, която бе застанала до него и към която той добродушно отправяше съжденията си, беше току-що пристигнала. Твърде малко бе останало от предишния й живот. Никакво куче не беше имала, а изведнъж се озова тук, залитаща по главната улица на това западнало непознато градче, стиснала каишка, в другия край на която някакво зло побесняло псе дърпаше и налиташе по всеки минувач. Прогнилата каишка най-сетне се беше откъснала и освободен, звярът се беше втурнал напред, за да нападне кучето на този човек.

В момента двете животни се опитваха да се избият едно друго насред улицата пред очите единствено на предполагаемите им собственици. Прахта бе отстъпила пред кръв и кичури кучешка козина.

— Имаше гарнизон някога, трима войници, които не се познаваха помежду си — рече мъжът. — Но си отидоха, един по един.

— Изобщо не съм имала куче преди — отвърна тя и се сепна, щом осъзна, че това са първите думи, които беше изрекла от… ами, оттогава.

— Аз също — призна мъжът. — А и до този момент моето куче беше единственото в градчето. Много странно, никога не съм ги обичал тия жалки твари.

— Откога сте… м-м, тук?

— Нямам представа. Просто ми се струва, че е било винаги.

Тя се огледа и кимна.

— И на мен.

— Уви, струва ми се, че любимчето ви умря.

— О! Вярно. — Тя намръщено погледна скъсаната каишка в ръката си. — Е, предполагам, че няма да ми трябва нова.

— Не бъдете много сигурна — каза мъжът. — Тук като че ли повтаряме нещата. Ден след ден. Но вижте, може да вземете моята — аз изобщо не я използвам, както виждате.

Тя взе навитата каишка.

— Благодаря ви. — Погледна лежащото в прахта мъртво псе, беше разкъсано на парчета общо взето. Победителят лазеше към господаря си, оставяше след себе си диря кръв.

Всичко изглеждаше някак странно изчанчено, включително собствените й пориви, осъзна тя. Наведе се и нежно вдигна изпохапаната глава на кучето си, нахлузи клупа около прегризания врат. После пусна кървясалата, покрита с пяна глава на земята и се изправи, стиснала здраво опърпаната каишка в дясната си ръка.

— М-да, всичко е някак доста объркващо, нали? — каза мъжът.

— Да.

— А си мислехме, че животът е объркващ.

Тя го погледна накриво.

— Значи сме мъртви все пак?

— Така мисля.

— В такъв случай не разбирам. Трябваше уж да ме положат в гробница. Чудесна солидна гробница — лично я видях. Предназначена за богати покойници и защитена от крадци, с бурета вино и пушени меса и плодове за пътуването… — Посочи дрипите, в които бе облечена. — Трябваше да съм облечена в най-фините си дрехи, да нося всичките си накити.

Той я гледаше мълчаливо.

— Богаташи сме значи.

— Да. — Тя отново извърна поглед към умрялото куче.

— Е, вече не.

Тя го погледна с яд, но бързо осъзна, че ядът е… ами, безсмислен.

— Никога не съм виждала това градче. Изглежда, сякаш ще се разпадне.

— Да, цялото се разпада. За това сте права.

— Не знам къде живея… о, странно звучи това, нали? — Отново се огледа. — Всичко е прах и гнило, а и това не е ли настъпваща буря? — Посочи по главната улица към хоризонта, където над голите хълмове се сбираха тежки, странно искрящи облаци.