Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

От мига на дотътрянето си тук си бе поставила задачата да счупи веригите, които я държаха вързана в това ужасно селение, но тази задача беше буквално неосъществима, ако си прокълнат вечно да теглиш проклетия фургон. А тя нямаше желание да гледа повече ужасяващия впряг в самия край на веригите, ожулените буци жива все още плът, влачещи се по разровената кална земя, проблясването на отворено око, жвакането на останал само жили крак, изпъващ се към нея, страховитата армия на падналите, вече предалите си и онези, чиято сила вече поддаваше.

Не, Апсал’ара вече се беше добрала по-близо до огромния фургон, най-сетне газеше вече до едно от грамадните дървени колелета. След това беше забавила крачка, докато не се намести точно зад колелото. Оттам се измести навътре, шмугна се под скърцащото дъно с несекващия дъжд от кафява вода, кръвта и изпражненията, изтичащи от гниещата, но все още жива плът. Повлече веригата след себе си и се добра до една издатина под впряга, точно над предната ос, завря се там, със свити крака и гръб, опрян в хлъзгавото дърво.

Огънят беше дарът, откраднатият дар, но никакъв огън не можеше да има в този подгизнал долен свят. След като това го нямаше, тогава имаше… триене. Започнала беше да трие една в друга брънките на веригата.

Колко години бяха изтекли? Никаква представа нямаше. Не съществуваше никакъв глад, нито жажда. Веригата стържеше. Появи се смътен намек за топлина, закатери се брънка по брънка нагоре и в ръцете й. Омекнало ли беше желязото? Проял ли се беше металът на нови сребристи жлебове? Отдавна беше спряла да проверява. Усилието само по себе си бе достатъчно. От толкова дълго време беше достатъчно.

До онези проклети Хрътки.

Това, както и неизбежната истина, че фургонът беше забавил, че в него вече лежаха толкова много, колкото и тътрещите се все още напред, дърпащи отчаяно веригите си. Чуваше окаяните стонове, сипещи се от долницата точно над нея, стоновете на затиснатите под тежестта на безброй други.

Хрътките с грохот се бяха хвърлили от двете страни на фургона. Бяха скочили в зейналата паст на мрака, в самия център.

Имало беше някакъв непознат, неокован странник. Беше подразнил Хрътките… Хрътките! Тя помнеше лицето му, о, да, лицето му. Дори и след като бе изчезнал.

По дирите на всичко това Апсал’ара се бе опитала да догони зверовете, но бе издърпана обратно през неизмеримия студ на онзи портал — студ толкова жесток, че унищожаваше плът, по-студен дори от Омтоуз Феллак. Студът на отричането на отказа .

Няма по-голямо проклятие от надеждата. Някое по-нищожно същество щеше да заплаче тогава, щеше да се предаде, да се хвърли под някое от колелетата и да остане да се влачи след фургона, нищо повече от поредната купчина натрошени кости и изтерзана плът, стържещо и подскачащо в каменистата кал. Но тя се беше върнала на своето си местенце, отново бе започнала да търка веригите.

Веднъж бе откраднала луната.

Беше откраднала огъня.

Беше стъпвала безшумно из сводестите зали на града в лоното на Лунния къс.

Тя беше Богинята на крадците.

А един меч бе откраднал живота й.

Не. Не.

Изтегнато на обичайното си място на плоския камък край потока, краставото псе надигна глава. Движението му размърда рояка насекоми и те се разлетяха с бръмчене. Гърбът му бе покрит с белези, някои — толкова дълбоки, че мускулите отдолу се бяха изкривили. Кучето живееше в селото, но не беше от него. Нито пък беше от селската глутница. Не спеше пред входа на ничия колиба; не позволяваше на никого да го доближи. Дори конете на племето не се доближаваха до него.

Всички бяха съгласни, че има някаква дълбока горчивина в очите му, и още по-дълбока тъга. От бог докоснато, твърдяха старейшините на Урид, а това тяхно твърдение гарантираше, че псето няма да умре от глад, нито ще бъде прогонено. Щяха да го търпят, като всички неща, от бог докоснати.

Изненадващо пъргаво въпреки осакатения си заден крак, псето заподтичва през селото, по главната улица. Щом стигна до южния край, продължи надолу по склона и зави през обраслите с мъх балвани и купища кокали, очертали сметището на уридите.

Минаването му бе забелязано от две момичета, все още на година или повече от своите нощи на преход към пълнолетието. Имаше прилика в чертите им, а на тази възраст съвсем си приличаха, времето на рождението им бе само с няколко дни разлика. За нито едно от двете не можеше да се каже, че е разговорливо. Споделяха си безмълвния език, обичаен сред близнаци, макар да не бяха близначки, и за тях този език като че ли бе достатъчен. И тъй, като видяха, че кучето напуска селото, те се спогледаха, насъбраха каквито провизии и оръжие им паднаха подръка и се отправиха по дирята му.