Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

Чилбаис изпищя и скочи отново във въздуха, този път нагоре и извън градината на имението.

О, защо никой никога не обичаше демони!

Прелетя над обраслия с бурени фонтан, след това, с биещи с все сила криле, се понесе нагоре и все по-нагоре в нощта.

Вест за неговия господар, да. Най-необичайна вест. Тъй неочаквана, тъй изпълнена с пламенно отчаяние!

Плющеше с криле колкото имаше сила, огромен въздебел демон в мрака над синия, синия град.

Зечан Троу и Гидин Бързия бяха намерили идеално място за засадата. На двайсет крачки надолу по тясната улица два хлътнали входа зееха един срещу друг. Четирима пияни бяха минали залитайки оттук само преди няколко мига и никой от тях не бе видял убийците, застанали неподвижно в мастиления мрак. А сега, след като бяха подминали и пътят бе чист… само една стъпка напред и кръв щеше да потече.

Двете жертви се приближаваха. И двамата носеха глинени делви и леко залитаха. Като че ли спореха за нещо, но на език, който Зечан не разбираше. Малазански навярно. Бързо озъртане наляво. Четиримата пияни тъкмо излизаха в другия край, гмурваха се в пъстрата гмеж гуляйджии.

Зечан и Гидин бяха проследили двамата от кръчмата на К’рул, гледаха ги, когато намериха винарката, попазариха се за цената, която жената бе поискала за виното, разбраха се и след това поеха обратно.

Някъде по пътя трябваше да са дръпнали запушалките на делвите, защото сега спореха шумно, малко по-високият, който стъпваше като патрав и беше синекож — Зечан едва успяваше да го различи от мястото си, — току спираше, за да се подпре на някоя стена, готов сякаш всеки момент да избълва вечерята си.

Но бързо се изправи и спорът като че ли секна. По-високият се присъедини към другия и ако се съдеше по шляпането на ботушите им в сметта, двамата продължиха един до друг.

Просто идеално.

Чисто. Съвсем, съвсем чистичко. Зечан живееше заради нощи като тази.

Дестер се задвижи бързо, мокасините му заситниха безшумно по калдъръма, втурна се към жената, която крачеше нехайно пред него. Двайсет крачки, осем, четири…

Тя се обърна рязко, наметалото се завихри.

Сребриста резка синя стомана блесна в посичаща дъга. Дестер замръзна, опита се да се дръпне от пътя на оръжието — дълъг меч, Беру да е на помощ! — и нещо го стисна за гърлото. Изви се и се сниши наляво, двете ками изхвърчаха навън да я спрат, ако се опита да се приближи.

Дълъг меч!

Зной се изсипа по врата му, по гърдите и под ризницата му от сърнешка кожа. Уличката сякаш се разми пред очите му, загърна я мрак. Дестер Трин се олюля, замаха отчаяно с двете ками. Ботуш, а може би облечен в стомана юмрук се стовари в слепоочието му и още нещо изшляпа в каменната настилка. Не можеше вече да стиска камите. Чу ги как издрънчаха на камъните.

Заслепен и замаян, той се просна върху коравия калдъръм. Студено.

Някаква странна умора изпълни мислите му, надигна се на вълна, разля се и го отнесе.

Пикър се наведе над трупа. Червеното петно на върха на меча й лъщеше, привлече погледа й, напомни й, колко странно, за божури след дъжд. Изпъшка уморено. Бърз беше кучият му син, почти толкова бърз, че за малко да избегне удара й. Ако беше успял, сигурно доста щеше да я затрудни. Все пак, освен ако глупакът не беше опитен в мятането на жалките си ками, рано или късно щеше да го посече.

Да си пробива път през тълпите джадроуби не криеше кой знае какъв риск, освен може би с уличните джебчии. Като хора бяха изключително любезни. Във всеки случай беше много по-лесно да засече някой, който я следи — стига този някой да не беше джадроуби, разбира се.

Мъртвият в нозете й беше дару. Все едно беше носил фенер на закачулената си глава, както стърчеше над тълпата след нея.

И все пак… Тя го изгледа намръщено. „Не е обикновен катил. Не и с ками като тези.“

„Дъх на Хрътката!“

Прибра меча в ножницата, придърпа отново наметалото около себе си, като се постара да скрие добре оръжието. Ако Градската стража го откриеше, това щеше да й докара килия и зверски голяма глоба. Стисна вързопа с питките под мишница и тръгна.

Бленд я чакаха големи неприятности.

Зечан и Гидин изскочиха от нишите в съвършен синхрон, камите се вдигнаха и забиха надолу.

По-високият малазанец изскимтя, щом двата ножа на Гидин се врязаха дълбоко. Коленете му се огънаха и от устата му плисна бълвоч, докато се смъкваше на земята, делвата се пръсна и виното се разля.

Двете оръжия на Зечан пробиха през кожена ризница и остриетата заораха между ребрата. По едно във всеки дроб. Убиецът ги издърпа и отстъпи назад, докато рижият падаше пред очите му.