Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

Барук стоеше до вратата и държеше под око Воркан и Дерудан. Последните от Т’орруд Кабал. Вкусът в устата му беше като от пепел.

Из града имаше скрити слуги и те вече действаха. Действаха да осигурят едно злокобно завръщане, да разбудят един от древните Тирани. И двете жени в тази зала бяха в течение на това и страхът им бе осезаем в натрапчивото им униние.

Но причината да са тук не беше съдбата на Даруджистан, нито тази на Т’орруд Кабал.

Вратата се отвори със скърцане и вътре пристъпи Каладън Бруд, понесъл в едната си ръка меча Драгнипур. Спря и изгледа намръщено Воркан, а след това и Дерудан.

— Това няма нищо общо с вас.

Воркан се поклони.

— Простете, пълководецо. Но ще останем.

Барук се покашля.

— Вината е моя, пълководецо. Те, изглежда, не могат да ми се доверят — не и при такава близост до това оръжие.

Бруд се озъби.

— Аз не съм ли достатъчен гарант?

Забелязал смътната усмивка на Воркан, Барук отвърна:

— Липсата на доверие е взаимна, боя се. По-спокоен съм с тях двете пред нас, вместо да, ммм, се вторачвам във всяка сянка.

Пълководецът не откъсваше поглед от Воркан.

— Би ли ми посегнала, убийцо?

Старата се изкикоти.

— Допускам, че няма да се наложи — отвърна Воркан.

Бруд се обърна към Барук.

— Какво жалко гнездо сте, Висши алхимико. Все едно, време е.

И пристъпи в кръга. Положи Драгнипур върху двете наковални. После направи една крачка назад и застина на място, взрян в меча.

— Красив е — промълви. — Майсторска изработка.

— Дано да можеш един ден да похвалиш майстора лично — каза Воркан. — Само не очаквай от мен да ви запознавам. Не знам къде точно ще се разиграе това, стига да не е в моя град.

Бруд сви рамене.

— Не съм подходящият човек, от когото да търсиш успокоение. — Смъкна огромния чук от гърба си. — Тук съм само за да строша това проклето нещо.

Никой не отвърна и нито един мускул не трепна по лицата на гледащите, когато пълководецът направи стъпка назад и вдигна чука над главата си. Задържа го за миг.

— Готов съм да се закълна — изръмжа тихо, — че точно сега Бърн се усмихва в съня си.

И чукът се стовари.

Фишер чакаше в градината — странно освежен, ободрен — когато лейди Енви се върна в дома си. Беше вървяла сред хиляди други до една гробна могила. Беше гледала като всички други, като напълно непозната и чужда на падналия. Но съвсем не беше така.

Намери една изящна гарафа от най-тънкото натийско зелено стъкло, пълна с кехлибарено вино, взе два бокала и излезе навън да се срещне с барда. Той стана от пейката, на която седеше, и понечи да пристъпи към нея, но видя изражението й.

Беше достатъчно благоразумен, за да прикрие облекчената си въздишка. Изчака тя да напълни двата бокала до ръба и попита:

— Какво е станало?

Тя нямаше да каже, че е била при могилата. Всъщност никога нямаше да спомене за това. Не пред този мъж. Пред никого.

— Каладън Бруд. Това стана. А има и още.

— Какво?

Тя се обърна към него, изпи виното на един дъх и каза:

— Баща ми. Върна се.

О, нежен град…

Пуста равнина под пусто небе. Немощен примигващ огън, присвит в кръг от опушени камъни, вече само тлееща жарава. Нощ, огнище и една приказка, вече разнищена, разнищена докрай.

— Виждал ли си някога Круппе да танцува?

— Не. Не мисля. Нито с крака, нито със слово.

— Тогава, приятели мои, отпуснете за тази нощ. И гледайте…

Така и сториха. Бард и Древен бог, и, о, как затанцува Круппе. Сляп за заканителното мръщене, сляп за изумлението, за въртенето на очи, сляп за презрението дори — макар нито едно от тези неща да не дойде от страна на двамата зрители. Но отвъд този крехък пръстен от топла светлина, там, в огромния и необятен свят, толкова разноглас, толкова пълен със смутове, със сурови присъди и ликуващ в жестокостта си, нямаше как да се знае какво е изписано на хилядите струпани лица.

Все едно.

Човек трябва да танцува, а Круппе танцуваше, и още как, о, да, танцуваше.

Нощта е към своя край, сънят изтлява в бледото сребро на пробуждането. Круппе спира, неописуемо уморен. Пот капе по плъшата брада, неговото последно увлечение.

Един бард седи, навел глава, и много скоро той ще каже благодаря ти . Но засега трябва да остане смълчан, а колкото до другите неща, които би искал да каже, то те са между него и Круппе, и никой друг. Фишер седи, навел глава. А един Древен бог плаче.

Приказката е разнищена. Докрай.

Танцувай с крака, танцувай със слово. Гледай!