Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

— Не те познавам — отвърна й Карса на същия език. — И не ща да те познавам.

— Чувствата са взаимни — сопна се тя. — Но нека това не ни отвлича. — Замълча. — Искаш ли да го чуеш насаме, или може би трябва да го извикам така, че да чуят всички?

Карса погледна Сеймар Дев развеселен.

— Казвал ли съм ти, че малазанците ми харесват, вещице?

— Да — отвърна тя с въздишка.

— Няма нужда да викаш, малазанко. Нито ще се крием в някой ъгъл. Е, кажи ми това загадъчно съобщение. Но първо ми кажи от кого е.

— Добре. От Гуглата е според мен.

Сеймар Дев изсумтя:

— Чакай да се сетя. „Продължавай да си вършиш работата добре. Искрено твой.“

Малазанката я изгледа.

— Хм, като свърши всичко това, позволи ми да те черпя едно пиене.

Сеймар Дев повдигна вежди.

— Съобщението — изръмжа Карса.

— Така. То е следното. Не трябва да напускаш Даруджистан.

— А ако го направя?

— Тогава ще загубиш възможността да изпълниш клетва, която някога си дал.

— Давал съм много клетви.

— Изненадана съм, че го чувам.

Карса се усмихваше, но нещо убийствено се беше пробудило в тази усмивка.

— Нещо повече ще ми кажеш ли?

Жената отново се поколеба.

— Премислям. Това наистина трябва да е насаме — моите уважения, вещице — той така те нарече, нали? Просто…

— Казвай де — настоя Карса.

Сеймар Дев се впечатли, като видя как малазанката не трепна пред застрашителната му усмивка.

— Тоблакай, ще бъдеш необходим.

— За какво?

— Да убиеш един бог.

— Кой бог?

Малазанката зяпна, за първи път смутена, откакто бе дошла.

— Би трябвало да побегнеш, когато ти казах това. Всеки с малко ум в главата щеше да го направи.

— Тогава си намерила не воина, когото търсиш — каза Сеймар Дев, устата й беше пресъхнала. — И беше права, иска ми се да не бях чула това. Сега ще се отдалеча, за да можеш да си предадеш съобщението докрай.

— Иди в кръчмата „При К’рул“ — каза й малазанката. — Кажи им, че Пикър те е пратила. Закуска, прилично вино, и ако Бленд предложи да ти приготви баня и може би да те насапуниса, бъди мила с нея.

— Много щедро от твоя страна, предполагам.

— Е, аз съм си щедра — отвърна Пикър.

Сеймар Дев тръгна да потърси кръчмата „При К’рул“. Това със закуската звучеше чудесно, наистина, както и за приличното вино. Колкото до банята — какво пък, ако настина й я предложеха… хм, чувстваше се твърде уморена, за да се съпротивлява.

Десетки хиляди вече вървяха след волската талига и товара й, докато тя се тътреше по пътя си от Крайезерния и в квартал Джадроуби. Кънтяха камбани; Великите гарвани кръжаха, добавяйки към звуците жалния си грак. А откъм хълмовете отвъд Портата на Двата вола в утринното небе вече се вдигаха облаци прах.

Не се наложи на Каладън Бруд да вади всеки камък, нито да чопли с лопатата в каменистата земя. Лабиринтът на Теннес беше оживял и плътта на Бърн бе придобила нова форма и ново предназначение. В това избрано място един хълм се беше преобразил. И когато Бруд отведе вола до входа на прохода и вдигна тялото на Аномандър Рейк, камерата вътре бе готова. А когато след това излезе и спря, сякаш стъписан да види десетките хиляди скърбящи, оформили кръг около хълма, видя и вдигнатия огромен покривен камък, разцепил на две обраслата с трева пръст.

И Каладън Бруд го избута с една ръка на мястото му, и хвана чука си. За да запечата гробната могила завинаги.

Аномандър Рейк бе погребан в мрак. Без оръжия, без никакви гробни дарове, без богатство, без драгоценни притежания. Плътта му не бе обработена, за да устои на опустошенията на развалата. Дори кръвта и мозъкът, зацапали лицето му, не бяха отмити. Никой от тези погребални ритуали не бе присъщ за Тайст Андий — за тях отиващата си душа оставяше плътта сляпа, безчувствена и безразлична.

Смъртта те отнася в една река от мрак, която преминава и напуска разрушения град Карканас, отдавна мъртвата, отдавна изоставена утроба. В реката. А реката трябва да пътува вечно, вечно.

Каладън Бруд запечата гробницата, а върху покривния камък от избелял доломит постави символ, всечен дълбоко. Древен баргастки глиф, чието значение бе точно и при все това съдържаше безброй пластове — макар това да е известно само за онези, които в живота си са се изправяли пред него.

Един-единствен баргастки глиф.

Който гласеше Скръб .

Когато Барук се качи в каляската си и тя пое към достолепното имение на Висшия алхимик; когато воинът Тоблакай и Пикър приключиха разговора си и всеки от тях си тръгна по пътя, първият последван от двете си дъщери и куцукащото псе; когато на мястото, където двама воини се бяха срещнали в смъртоносен двубой, не остана нищо освен парчета зидария, потъмнели от слънцето петна разлята кръв и неподвижните тела на мъртви Хрътки на Светлината — когато всичко това отмина, от сенките излязоха две фигури.