Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

„За теб, Майко, той направи това. За нас направи това. Той върна всички ни у дома. Той върна всички ни у дома. “

А тя отвърна в ума му, гласът й се извиси от далечните дълбини, от реката, където бе намерил силата си. Силата да устои още един, последен път. Както го беше помолил господарят му. Както беше знаел Господарят му, че ще направи. И му каза:

„Разбирам. Елате при мен, тогава.“

„Водата между нас, Ендест Силан, е чиста.“

„Водата е чиста.“

Щом някогашният сиърдомин — по-точно онова, което бе останало от него — падна, Салинд се приготви да поднови атаката си, най-после срещу самия Избавител…

Богът, който беше някога Итковиан — смълчан, удивен свидетел на отбрана с невъобразим кураж — вдигна глава. Усещаше съвсем доловимо присъствие. И не едно. Майка. Син. Разделени толкова дълго, а сега се бяха сплели един в друг по някакъв твърде загадъчен, твърде неописуем начин, за да бъде проумян. И внезапно разбра истината за даровете, истината за избавлението. Ахна.

— Показано ми беше. Показа ми го…

И тръгна, за да я срещне.

— Благодаря ти, Аномандър Рейк, за този неочакван дар. Мой невидим приятелю. И… сбогом.

Избавителя нямаше нужда вече да чака в своята гробна могила от нищожни богатства. Нямаше нужда да гледа Тъмата в лицето. Можеше вече да тръгне.

Към нея под спиращия дъжд, разколебана, разтреперана, сама.

Взе я в прегръдката си.

И като я притисна до себе си, рече й тези думи:

— Благославям те да не бъдеш отнета. Благославям те да започнеш в своето време и да завършиш в неговия край. Благославям те, в името на Избавителя, в своето име, срещу жестоките жътвари на душата, срещу крадците на живот. Благославям те твоят живот и животът на всеки да бъде както е написан, защото мирът е в свършека.

Срещу това Умиращия бог нямаше никаква защита. В тази прегръдка Умиращия бог разбра, че не той бе дошъл при Избавителя, а че Избавителя го беше призовал. Покана, която не можеше да е видял, не можеше да е осъзнал. Да изцели онова, което никой друг не би могъл да изцели.

Тук, в този чист, неопетнен от нищо мрак. При самата Порта на Майката Тъма. Всъщност нямаше никакво друго възможно място за прераждане.

Умиращия бог просто… изчезна .

А Салинд… тя просто беше мека в прегръдката му.

Избавителя оставя присъдите за други. Това го освобождава да пречисти всички.

И водата между тях е чиста.

Пепелта се носеше над смълчания застинал пейзаж. Легионите на хаоса се бяха махнали от Драгнипур, жертвата им беше изчезнала. Фургонът стоеше на мястото си неподвижен, целият в пукнатини. Драконъс се огледа и видя колко малко от Окованите са останали. Толкова много унищожени, погълнати. Погледът му се спря за миг на парчето земя, където беше стоял демонът Перла, където беше паднал непокорен до самия край.

Видя Искар Джарак, възседнал коня си и зяпнал натам, където бе доскоро Аномандър Рейк, там на върха на вече неподвижната безмълвна грамада от тела — по нито едно от които не беше останала и следа от огромната татуировка.

Драконъс пристъпи и застана до него.

— Ти го познаваше, нали?

Искар Джарак кимна и каза:

— Той ме наричаше приятел.

Драконъс въздъхна.

— Жалко, че не бих могъл да кажа същото. Ще ми се… ще ми се да го бях познавал по-добре. — Чу приближаващи се стъпки и се обърна. Беше Качулатия. — Господарю на Смъртта, а сега какво? Оставаме оковани; не можем да си идем като Подпалвачите на мостове и Сивите мечове. Твърде малко останахме, за да теглим фургона, дори и да имахме накъде да вървим. Виждаш ли, разбирам какво направи Рейк и не храня злоба към него. Но сега усещам, че ми се иска да бях отишъл с другите. Да намеря край на това…

Искар Джарак изсумтя:

— Ти беше съвсем прав, Драконъс, като каза, че не си го познавал добре.

Драконъс се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Има предвид — намеси се Гуглата, — че сме стигнали до последния акт на тази сделка. Той остана верен на думата си, но това, което остава, е извън неговите ръце. Той изкова едно обещание, да, но ще бъде ли то достатъчно?

— Засрами се, Гугла — изръмжа Искар Джарак. — И един глупак няма да се намери там, който да предаде Сина на Тъмата. Не и в това, дори сега — макар да ни остави, макар да се върна в света на своята Майка.

— Съдиш ли ме, Искар Джарак?

— Да.

Джагътът изсумтя:

— Приемам.

Баратол седеше на камъните и имаше чувството, че всичките му кокали са натрошени, всеки мускул — премазан. Гадеше му се, но се мъчеше да не повърне от страх, че спазмите ще го убият. Погледна отново проснатото тяло с меча, забит в лицето и черепа. Виждаше дълбоките рани по едното бедро, за което го беше вдигнала Хрътката. От тях не течеше кръв.