Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

Сред кънтящите камбани Велики гарвани се извисиха в пушливото небе, полетяха над покривите и се събраха в кръжащ зловещ ескорт. Отпърво бяха само стотици, след това станаха хиляди. Кръжаха в небето, дошли сякаш за да донесат мрак на Даруджистан, сякаш за да загърнат в траурен саван тялото долу.

А малко отвъд градчето Беля, изкачил се на първия от хълмовете Джадроуби, един самотен воин с меч се обърна към скръбния звън на камбаните и към птиците. И каквото и да имаше в очите му, нямаше кой да го види.

Тъй че той обърна гръб на Даруджистан и продължи по пътя си. Това, че нямаше къде да отиде поне в този момент, бе несъществено. Самотата намира собствения си път. За оногова, който не желае да сподели бреме. И самотата изобщо не е подобаващият спътник за вечно изгубените, но е единственият, който познават.

В този момент друг самотен мъж, облечен в ризница, седеше в една кръчма в градчето Беля. Идеята да погледа траурната процесия в града изглеждаше твърде… противна. Каллор презираше погребенията. Тези празненства на провала. Това жалко пълзене. Всяка жива душа застанала там и принудена да зяпне ухиленото лице на тленността — не, това не беше за Каллор.

Той предпочиташе да изрита това пикливо, вмирисано, скапано лице точно между шибаните му очи.

Кръчмата беше празна, понеже никой друг явно не споделяше чувствата му. И толкова по-добре за него.

Или така поне си казваше, загледан в халбата вкиснат ейл и заслушан в онези проклети камбани и в ужасния грак на огромните гарги. И този хор му звучеше потискащо познат. Смърт, разруха, скръб.

— Чуваш ли? — промълви той на халбата. — Пеят нашата песен.

Бленд влезе в кръчмата и я завари празна — само историкът се бе присвил на любимата си маса, забил поглед в зацапаното протрито дърво. Тя го изгледа намръщено.

— Кой е умрял?

Дюйкър не вдигна глава.

— Не кой , Бленд. По-скоро какво . Какво умря? Повече, отколкото изобщо ще разберем някога, мисля.

Тя се поколеба.

— Наглеждал ли си Пикър?

— Тя излезе. Преди четвърт камбана.

— Какво?!

— Каза, че ще се върне.

— Тъй ли? Само това ли каза?

— И още нещо. Нещо за „проклетите торкви“. — Най-сетне я погледна с безрадостните си както винаги очи. — Седни, Бленд. Моля те. Не искам да съм сам точно сега. Ще се върне.

В този момент една камбана закънтя точно над тях и двамата се снишиха от оглушителния й ек.

— Богове на бездната! — изруга Бленд. — Кой е горе на камбанарията?

Дюйкър се беше намръщил.

— Единственото друго лице тук е Сцилара. Предполагам… — И млъкна, а тъжните му очи станаха още по-тъжни.

Бленд се тръшна на стола.

— Тя дано скоро се умори, че ще се наложи да се кача горе.

Седяха умълчани и търпяха грохота на камбаната. Бленд се загледа в Дюйкър, зачудена от това негово усилващо се униние. А после изведнъж се сети нещо.

— Ние нали я смъкнахме тази камбана!

— Да, Бленд. В избата е.

— О!

Нищо чудно, че изглеждаше окаян.

— Каниш се да й отрежеш главата ли? — попита Сеймар Дев.

Карса Орлонг — стоеше над Хрътката, която беше убил, — изсумтя:

— Това мога да го направя и с кухненски нож. Виждаш ли как се е врязал мечът ми през гръбнака? Все едно съм сякъл дърво.

Тя усети, че трепери. Реши, че е от умората.

— Твои дъщери са, нали?

Карса хвърли поглед през рамо към двете момичета Тоблакай, които наблюдаваха отстрани мълчаливо, в очакване.

— Изнасилих майка и дъщеря.

— Е, страхотно.

— Беше мое право.

— Смешно.

— Кое?

— Тази идея за „право“. Как толкова често претенцията за право води до това друг да загуби своите права. В който момент всичко се свежда до това кой държи най-дългия меч.

— Спечелих това право, като убих мъжете им. Това беше племенна война, вещице. — Замълча. — А и бях млад.

— Богове на бездната, всъщност ми казваш, че имаш скрупули?

Тоблакаят извърна очи от мъртвата Хрътка и пак погледна към дъщерите си.

— Имам много — отвърна. — Но не и за тези двете.

— А ако те изпитват друго, Карса?

— А защо? Дадох им живот.

— Струва ми се, че никога няма да те разбера — каза Сеймар Дев. Погледна момичетата. — Те разбират ли какво казваме? Едва ли. Предполагам, че не са научили езика на Седемте града. Не съм те видяла още да им говориш, Карса. Какво чакаш?

— Чакам да измисля какво да им кажа — отвърна той.

В този момент още една жена се появи в уличката. Погледът й се спря на Карса Орлонг и тя се приближи.

— Тоблакай. Трябва да ти предам едно съобщение. — Говореше на малазански.