Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

Едната беше едва видима, въпреки ярката слънчева светлина: призрачна, подпряна на тояжка. И след известно мълчание заговори хрипливо. Отначало — една-единствена дума:

— Е?

А спътникът му отвърна подобаващо:

— Е…

Тояжката тропна няколко пъти по камъните.

А спътникът рече:

— Не е в ръцете ни повече. До самия край.

— До самия край — съгласи се Сенкотрон. — Знаеш ли, Котильон, Каладън Бруд никога не ми е харесвал особено.

— Нима? Изобщо не знаех.

— Мислиш ли…

— Мисля, че не се налага да се тревожим в това отношение — каза Котильон.

Сенкотрон въздъхна.

— Доволни ли сме? Беше… деликатно… синхронизирането на нещата. Доволни ли сме? Би трябвало.

— Проклетите Хрътки на Светлината — каза Котильон. — Това беше неочаквано. Две, да. Но десет? Богове на бездната.

— Хм! Мен повече ме безпокоеше временното здравомислие на моя маг.

— Така ли го наричаш?

— Той имаше шанс — нищожен, но все пак шанс. Представи си той ако владее Драгнипур…

Котильон изгледа накриво спътника си.

— Да не би да намекваш, че нямаше да го отстъпи? Амманас, моля ти се. Всичко това беше твоя игра. Не можеш да ме заблудиш с това, че той уж се канеше да те измами. Ти се закле, че няма да се опиташ да откраднеш меча. Но, разбира се, изобщо не спомена, че някой от Върховните ти жреци няма да го направи за теб.

— И щеше да е мой! — изсъска изведнъж Сенкотрон, обзет от гняв. — Ако не беше онзи безобразен дебелак с мазната уста! Мой!

— На Искарал Пъст искаш да кажеш.

Сенкотрон се отпусна отново и почука с тояжката.

— Щяхме да се видим очи в очи с него, рано или късно.

— Съмнявам се.

— Добре де, кой изобщо го интересува какво си мислиш ти ?

— Та къде е той сега?

— Пъст? В храма, къде. Рови из архивите на Книгата на Сенките.

— И какво търси?

— Някаква клауза, каквато и да е, позволяваща на един Върховен жрец да има две жени.

— А има ли такава?

— Откъде да знам?

— Е, не я ли написа ти? — каза Котильон.

Сенкотрон нервно сви рамене.

— Зает бях.

— Тогава кой?

Сенкотрон си замълча.

Котильон повдигна вежди.

— Само не Пъст! Книгата на Сенките, където той е провъзгласен за Мага на Висшия дом на Сянка?

— Нарича се делегиране — сопна се Сенкотрон.

— Нарича се идиотщина.

— Е, много смешно . Смея да кажа, че ще намери каквото търси, нали?

— М-да, и мастилото още ще е мокро.

Помълчаха. Котильон въздъхна и рече:

— Трябваше да му дадем няколко дни според мен.

И този път не говореше за Искарал Пъст.

— Освен ако не искаш да бъде нарязан на късове — да, няколко дни.

— Не бях сигурен, че, хм, ще приеме. До този момент той… — Котильон потръпна и се загледа нагоре по улицата, сякаш се напрягаше да види самотна, крачеща смутено към тях фигура, с меч в едната ръка. Но не, той нямаше да се върне. — Знаеш ли, всъщност предложих да му обясня. Можеше да облекчи съвестта му. Но той не се заинтересува.

— Чуй ги тези проклети камбани — измърмори Сенкотрон. — Главата ме боли достатъчно и без тях. Да вървим, приключихме тук.

Да, бяха приключили тук. И си тръгнаха.

Някой сграбчи Белам Ном изотзад и го бутна към стената. Счупената ръка го заболя адски, той изохка и му причерня. Зяпна спрелия го мъж и ахна:

— Чичо… — А зад Ралик видя друго познато лице. — И… чичо.

Ралик го пусна и го изгледа намръщено.

— Изглеждаш ужасно, Белам.

А Торвалд добави:

— Целият проклет клан Ном е навън да те търси.

— О!

— Няма да позволя наследникът на рода да липсва дни наред — каза Торвалд. — Имаш отговорности, Белам. Виж ни двамата, дори ние не бяхме толкова празноглави на младини, а не сме наследници на нищо. Тъй че сега трябва да те придружим до вкъщи. Видя ли колко работа ни отвори?

Тръгнаха. Не беше далече.

— Вярвам, че поне онзи, с когото си се счепкал, е пострадал по-лошо, Белам — подхвърли Ралик.

— А, мисля, че да.

— Е, това поне е нещо.

След като избутаха младежа през портата и надникнаха след него да се уверят, че наистина се е прибрал, Ралик и Торвалд си тръгнаха.

— Биваше си го това — изсумтя Ралик. — Цялата онази глупост за нас на младини.

— Трудното беше да не се изхиля.

— Е какво пък, не бяхме чак толкова лоши. Поне докато не ми открадна приятелката.

— Знаех си, че не си го забравил!

— Предлагам сега да отидем при милата Тисера и мисля да се постарая да си я открадна обратно.

— Не очакваш да ни направи закуска, нали?

— Защо не?