Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

— Тисера не е слугиня на никого, братовчеде.

— О, добре. Можеш да си я задържиш тогава.

Торвалд се усмихна. Толкова лесно беше да изработи Ралик. Открай време си беше така — лесно можеше да го накара да си мисли точно каквото Торвалд искаше да си мисли.

Ралик вървеше до него, също тъй доволен, след като с крайчеца на окото си забеляза зле прикритата леко самодоволна усмивка на Торвалд. Да накара братовчеда си да се отпусне никога не го беше затруднявало.

Утешително е понякога как някои неща изобщо не се променят.

Кътър стоеше близо до кърмата, облегнат на перилото и зазяпан над кроткото езеро. Сестра Спайт прикри изненадата си и отиде при него.

— Връщам се в Седемте града — каза му.

Той кимна.

— Не е далече.

— А, и се радвам, че отново си тук, Кътър.

Той я погледна през рамо.

— Взе ли си каквото искаше?

— Не, разбира се… Всъщност…

— Значи не си разстроена?

— Само понеже не можах да забия зъбите си в меката гушка на сестра ми. Но това може да изчака.

Дори думите й да го стреснаха, той не го показа с нищо.

— Мислех, че ще искаш да приключиш, след като измина целия този път.

— О, има цели и цели във всичко, което правим, приятелю. Както и да е, най-добре е да тръгна веднага, по причини, които не искам да обяснявам. Ти сбогува ли се?

Кътър сви рамене.

— Мисля, че го направих преди години, Спайт.

— Добре, значи можем да потеглим?

Малко след това — корабът с лекота се бе отделил от брега и вече плуваше на запад — двамата стояха на левия борд и наблюдаваха края на погребалната процесия — там, при една нова дълга надгробна могила, издигаща се леко над околните хълмове. Тълпи граждани бяха обкръжили могилата. Безмълвието на сцената, подчертавано от далечните камбани, й придаваше някаква безплътност, като нарисуван образ, тържествен и строг зад мъглата от пушеци. Видяха и вола с талигата.

Спайт въздъхна.

— Сестра ми някога го обичаше, знаеш ли.

— Аномандър Рейк? Не, не знаех.

— Неговата смърт бележи началото.

— На какво?

— На края, Кътър.

Нямаше отговор на това. Изтекоха няколко мига в мълчание.

— Каза, че го е обичала. Какво се случи?

— Той спечели Драгнипур. Поне така предполагам — че това е било причината. Името й приляга добре, на сестра ми.

Енви.

Кътър й хвърли поглед, замислен за нейното име, името на тази красива жена до него, но благоразумно си замълча.

Камбаната, която не беше горе, най-после спря безумното си кънтене и Сцилара можа най-сетне да се загледа над града. В езерото един самотен кораб беше разгънал платна, понесен от утринния вятър. Позна тези платна и ги проследи с очи.

Кой беше на борда? Е, Спайт със сигурност. И ако имаше малко ум в главата, Баратол също. С усмихнатия Чаур до него, великанското дете с неговата детинска любов, която никога нямаше да познае измяна, поне до деня, дано да е след десетки години, когато ковачът се преклони пред старостта и си легне в леглото за последен път. Можеше почти да го види там, лицето му, дълбоките бръчки, помръкналото в черните му очи — всички загуби в живота му, смъкващи се една по една, було след було.

Чаур нямаше да разбере. Онова, което щеше да изпита, щеше да удари слепешком, като глиган в горския гъсталак, да го прегази. Щеше да е ужасна гледка да видиш горкото дете стиснато в прегръдката на болка, която не може да разбере, на загуба, която не може да проумее.

Кой щеше да се грижи за него тогава?

А нашата скъпа Сцилара? Защо тя не беше с тях? Искаше й се да има отговор на това. Но беше стигнала до някои истини за себе си. Вече вярваше, че е обречена да предлага нежна утеха на душите мимоходом. Успокояващ мост, да, който да облекчи самотата на пътя им.

Като че ли беше обречена да разтваря обятията си все за неподходящия любим, да обича изцяло и никога да не бъде обичана в замяна. Това я превръщаше в жалка участничка в този кортеж от пропилени възможности, надраскал историята на един нескопосано преживян живот.

Можеше ли да продължи да живее с това? Без да затъне в самосъжаление? Времето щеше да каже, навярно.

Напълни лулата, запали я и дръпна дълбоко.

Стъпки зад нея я накараха да се обърне…

А Баратол пристъпи, едната му ръка се плъзна зад главата й, той се наведе и я целуна. Дълга, дълбока целувка. Когато накрая я пусна, тя ахна. Невярващите й очи се взряха в неговите.

Той каза:

— Аз съм ковач. Ако трябва да изкова вериги, за да те задържа, ще го направя.

Тя примигна, след това се изсмя гърлено.