Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

Да се откъснеш от тези вериги на съжаление означава да се отърсиш от самата човечност. И с това да се превърнеш в чудовище.

Мило дете-бог, ще съжалиш ли за това?

— Не.

Защо не?

— Няма… няма да има време.

Да. Няма да има време. За никого. За нищо. Това е твоят миг на живот — твоето раждане, твоето дело, твоята смърт. С това ти трябва да измериш себе си, в тези няколко дъха.

Твоят създател иска да убиеш.

Сега ти си роден. Твоята смърт чака. Смъртта ти витае точно зад този замах.

И той усети как богът се поколеба. Усети го как се пробуди за самия себе си и за свободата, която предлагаше това пробуждане. Да, създателят му се бе постарал да го оформи добре. Баща на дете, несекващ поток от омраза и мъст. Да придаде на неизбежната му смърт целия смисъл, от който се нуждаеше.

Провалиш ли се в това, смъртта няма да има никакъв смисъл.

— Да. Но ако умра, без да постигна онова, за което съм създаден…

Богът усети как силата, която бе извисил, вече изригва от този необикновен Тайст Андий със сребристата коса, излива се по плетеницата от безбройни тела и потича по нишките на огромната паяжина. Надолу и все надолу, в портала, в Портата.

Какво правеше той?

И Дич се усмихна, когато отговори. „Приятелю, знай едно със сигурност. Каквото и да се опитва да постигне Аномандър Рейк, не го прави за себе си.“

И тези думи стъписаха детето-бог.

— Не за себе си? Възможно ли е това? Нима не избира всеки, винаги и преди всичко за себе си?

За повечето — да, това е вярно. И когато си отидат, ги забравят бързо. Всяко тяхно постижение загубва блясъка си. Бързо идва осъзнаването, че не са били по-велики от който и да било друг. Нито по-умни, нито по-храбри. Мотивите им, ах, те са толкова жалки в края на краищата. За повечето, казах, но не и за този. Не и за Аномандър Рейк.

— Разбирам. Тогава, смъртни мой приятелю, аз… ще направя не по-малко.

И дългата ръка се изви назад като змия, стрелна се и ножът заби… надолу, в гърдите на Кадаспала.

Слепият Тайст Андий изкрещя и кръвта му потече върху струпаните тела.

Убит от собственото си дете. И паяжината пи дълбоко от кръвта на създателя си.

Някой пропълзя покрай Дич. Той се помъчи да го види добре с единственото си умиращо, умиращо око. Жена. Широко лице, кожата раздрана, дълга гъста черна коса, прошарена с червено. Държеше кремъчен нож.

— Вземи го — прошепна й той. — Вземи го бързо…

И тя го направи.

Убийствена болка, огънят прониза дълбоко в черепа, а след това… всичко започна да заглъхва.

„И детето-бог, след като уби, сега умира.“

Само един мъж плачеше за него, червени сълзи. Само един мъж изобщо разбра какво бе направило то.

Стигаше ли?

Аномандър Рейк погледна надолу. Усмихна се.

— Върви, с благословията ми.

— Накъде?

— Ще разбереш съвсем скоро.

Тя се взря в блестящите му очи, а те помръкваха и помръкваха, и помръкваха. И тя разбра какво търси и я обля дъх, леденостуден дъх. Извика, спомнила си къде бе почувствала този дъх преди…

И Апсал’ара, Господарката на крадците, му хвърли кървавото око на бога.

Той го улови с ръка.

— За спомен — прошепна тя и се претърколи надолу.

Защото този фургон не беше място за нея. Не и при онова, което предстоеше да стане.

Шарката се смъкваше през струпаните тела, а Портата на Тъмата се надигаше, за да я срещне.

„Не странствай повече.“

Аномандър Рейк, все така изправен, загледан нагоре и вдигнал високо ръце, започна да се разпада, да се разкъсва, докато Портата го поемаше, сякаш се хранеше с него, със Сина на Тъмата. С онова, което бе възжелал, с онова, което бе поискал да бъде .

Драконъс падна на колене.

Най-сетне разбра какво става. Най-сетне разбра какво е замислял Аномандър Рейк през цялото време. Това чудо. И зяпнал нагоре, зашепна:

— Защо искаш моята прошка? След като разкри какво съм направил, какво направих толкова отдавна? След като изцеряваш онова, което нараних, след като поправяш онова, което развалих? — Извиси гласа си до вик: — Рейк! Никаква прошка не трябва да търсиш — не и от мен, не и от никого от нас !

Но нямаше как да бъде чут. Мъжът, който доскоро бе Аномандър Рейк, се разпръсваше в света на Куралд Галайн, по онзи задълго останал затворен път, който можеше — просто можеше — да го отведе до нозете на самата Майка Тъма.

Която се беше отвърнала.

— Майко Тъма — прошепна Драконъс. — Вярвам, че трябва отново да обърнеш лицето си към него. Трябва отново да обърнеш лицето си към своите деца. Твоят син настоява. Той го иска. Отвори очите си, Майко Тъма. Виж какво направи той! За теб, за Тайст Андий — но не за себе си. Виж! Виж и знай какво направи той!