Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

Богът, обсебил Клип, се разсмя. Държеше всичко в ръцете си. Усещаше своята прескъпа Върховна жрица, изтръгната с такава любов от прегръдката на Избавителя, тъй дълбоко изкусена в безумния танц на забравата, в култа към прахосания живот — тя надвиваше самотния бранител на Избавителя, той отстъпваше стъпка след стъпка, грамада от рани, десет поне от които смъртоносни, и макар по някакъв начин все още да се държеше на крака, не можеше да удържи още дълго.

Богът искаше Избавителя. Много по-ценен съсъд от тъй наречения Клип, който бе толкова користен в мислите си, толкова жалък с раните си. С нищо по-добър от изоставено, опарено от пламъците дете, което жадува единствено да се развихри.

Да, Клип скоро щеше да престане да е нужен на бога. Този съсъд щеше да бъде даден на саеманкелик, като всички други. Да танцува, да ляга върху Върховната жрица и да излива черно семе в утробата й — деяние без никаква наслада, защото цялата наслада бе попита от кръвта на самия Умиращ бог, от сладкия келик. И тя щеше да се издува от безсмъртните дарове хиляда, десет хиляди пъти.

Най-сладката отрова, в края на краищата, е страстно споделената.

Богът пристъпи към коленичилия старец. Време беше да го убие тоя глупак.

Ръката на Аранта бе хладна и суха в ръката на Нимандър.

Тя го водеше през непознатия свят и той бе заслепен, залиташе като пребито псе, а каишката на тази ръка все го дърпаше и го дърпаше напред.

— Моля те — прошепна й. — Къде отиваме?

— На битка — отвърна тя. Гласът й бе почти неузнаваем.

Нимандър потръпна от страх. Това Аранта ли беше изобщо? Може би някой демон бе заел мястото й… но все пак ръката, да, познаваше я. Непроменена и така позната в безплътния си допир. Като ръкавица без нищо в нея… но не, усещаше я, твърда, здрава. Ръката й, като всичко останало у нея, беше загадка, в която бе започнал да се влюбва.

Целувката, която му беше дала — като че ли преди цяла вечност… все още я усещаше, все едно е вкусил нещо чуждо, нещо толкова над него, че не хранеше надежда, че дори ще го разбере или поне че ще осъзнае какво би могло да е. Целувка, сладка като благослов — но Аранта ли го беше благословила?

— Аранта…

— Почти стигнахме… о, ще ме защитиш ли, Нимандър? Мога само да стигна… С малко повече сила. Само това съм могла да направя винаги. Но сега… тя настоява. Тя повелява !

— Коя? — попита той и изведнъж се вцепени, потръпна. — Коя ти повелява?

— Аранта.

„Но тогава…“

— Коя… коя си ти?

— Ще ме защитиш ли, Нимандър? Не го заслужавам. Грешките ми са легион. Превърнах болката си във ваше проклятие, проклятие върху всеки от вас. Но вече е късно за извинения. Стоим в прахта на стореното.

— Моля те…

— Не мисля, че достатъчно от мен ще може да стигне… не и срещу него . Съжалявам. Ако не му се опълчиш, ще загина. Ще се проваля. Усещам нечий… шепот в кръвта ти. Шепота на някой, който ми е скъп. Някой, който би могъл да му устои. Но той не ни очаква. Не е тук, за да ме защити. Какво е станало? Нимандър, имам само теб.

Малката длан, тъй суха и хладна доскоро, и тъй успокояваща със своята отчужденост, изведнъж стана крехка, нежна като тънък порцелан.

„Тя не ме води.“

„Държи се за мен.“

И се помъчи да извлече смисъл от всичко, което му бе казала. „Кръвта на някой скъп. Не може да достигне… Не достатъчно, за да намери сила срещу Клип, срещу Умиращия бог. Тя… тя не е Аранта.“

„Нимандър, имам само теб.“

„Стоим в прахта на стореното.“

— Нимандър, стигнахме.

Сълзите се стичаха по раздраното лице на сиърдомина. Съкрушен от безпомощност, от безсилието си срещу такъв враг, той залиташе при всеки удар, олюляваше се и отстъпваше, и ако се смееше — а се смееше, богове! — то в този ужасен звук нямаше и капка веселие.

Поначало никога не бе притежавал особена гордост — или поне такава поза бе възприел пред Избавителя, поза на смирение, — но няма на света войник поне с малко гордост, която да му е останала, който да не таи поне малко увереност в силата си. И макар да не беше излъгал, когато каза, че се сражава заради един бог, в който не вярва, е, част от него си оставаше незасегната от точно тази подробност. Сякаш изобщо имаше значение. И точно в това се издаваше скритата гордост, която таеше.

Щеше да я изненада. Щеше да я изуми, като й окажеше съпротива много по-дълго, отколкото беше предвиждала. Щеше да се бие с тая кучка докрай.

Колко мрачно. Колко благородно. Колко поетично. Да, щяха да пеят за битката, всички онези сияещи лица в някой бъдещ храм от бял девствен камък, всички онези блеснали очи, така възрадвани да споделят триумфалната слава на героичния сиърдомин.