Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

Оръжие, наречено Мъст, или оръжие, наречено Скръб — все едно, там, където го бе довел този меч, беше свят, сътворен за него. Всички други възможни избори бяха прах по смътната диря на живота му.

Той беше Синът на Тъмата. Народът му беше изгубен. За него имаше място за скръб, тук и в края на всички неща, и той най-сетне можеше да обърне гръб, както бе направила майка му преди толкова време. Да се отвърне от децата си. Както всеки баща е длъжен да направи един ден, в сетния миг на смъртта. Дори не му хрумна мисълта да моли за прошка, докато стоеше над грамадата от стенещи татуирани тела.

Не беше от онези, които се молят, в края на краищата.

Единственото изключение беше Драконъс. Но онези обстоятелства бяха изключителни, престъплението бе толкова многолико, толкова сложно, че нямаше полза да се опитва да изтръгне дори една-единствена подробност от заплетеното му кълбо. Все едно, прошката, за която бе помолил, не изискваше отговор. Важното бе само Драконъс да чуе тези думи. Можеше да прави с тях каквото намери за добре.

Аномандър Рейк стоеше, впил очи в небесата, срещу кипящия пожар, срещу спускащото се отгоре унищожение, без да мигне и без да трепне. Защото чувстваше отговора дълбоко в себе си, в кръвта на Тиам. Кръвта на хаоса.

И щеше да стои заради всички, които бе оковал тук. Щеше да стои и заради всички други. И заради тези злочести, прекършени души под нозете си. Щеше да стои срещу свирепия хаос.

До сетния миг. До самия край.

Татуировките се гърчеха като змии под него.

Кадаспала беше чакал твърде дълго. Чакал беше за този единствен шанс. Мъст над убиеца на възлюбена сестра, предателя на Андарист, благородния Андарист, съпруг и брат. О, той бе започнал да подозира какво възнамеряваше да стори Аномандър Рейк. Достатъчно изкупление ли щеше да е това? Само един Тайст Андий можеше да отговори с „да“ на този въпрос. Само един.

„Не и Кадаспала! Не, не и аз! Не аз, не! Не аз, не аз, не аз.“

„Ще те принудя да се провалиш. В този твой последен жест, в жалкия ти опит за помирение — ще те принудя да се провалиш!“

„Виждаш ли този бог, който сътворих? Виждаш ли го? Виж го виж го!“

„Не, ти не очакваше това, не го очакваше, не го очакваше! Нали? Нали?“

Нито ножа в божията ръка. Нито ножа в ръката му!

Озъбен, слепият Кадаспала се изви на гръб, за да види по-добре Сина на Тъмата, да, по-добре да го види. Очи не бяха нужни и очи не трябваха. Да види тоя кучи син.

Застанал там, толкова висок, толкова пламенен, почти на ръка разстояние.

Над планина от тела, над стенещия мост от плът и кост, над жалката преграда пред вратата на Тъмата, тази жива преграда — толкова глупава, глупава! Застанал там, вдигнал нагоре очи и с взряна надолу душа, надолу и надолу, и надолу… ще го усети ли тя? Ще се обърне ли? Ще го види ли? Ще разбере ли?

Не на всички тези неща. Защото Кадаспала беше създал бог, бог, бог, беше създал бог и ножа в ръката, ножа, ножа, ножа…

Аномандър Рейк стои, а картата оживява, силата й и неговата сила, пробужда се.

Странстваща Крепост, не странствай повече. Бягащ Портал, не бягай повече. Това ще направи той. Това е жертвата, която ще направи, о, колко достойно, колко благородно, да, и умно, толкова умно и кой друг освен Аномандър Рейк е толкова благороден, толкова умен?

„За да се провали всичко!“

„Дете бог! Време е! Усети ножа в ръката си — усети го! Сега го вдигни високо — глупакът не вижда нищо, не подозира нищо, нищо, не знае какво изпитвам, как не забравям, не ще забравя, не ще забравя никога и не, не ще забравя! Никога!“

„Вдигни високо!“

„Забий!“

„Забий!“

„Забий!“

Буря от светлина, разбита луна, издигащо се слънце зад раздрани облаци, от които се лееше мръсен кафяв дъжд. Черен Корал беше град под обсада и Тайст Андий в него вече, най-сетне, можеха да усетят смъртта на своя Господар, а с него — смъртта на своя свят.

Беше ли честно да оставят бремето на една отдавна мъртва надежда на плещите на едно лице, да поискат толкова много от него? Не беше ли страхливост всъщност? Той беше тяхната сила. Беше техният кураж. И беше плащал дан на Хрътките заради всички тях, векове и векове, и никога не бе отстъпвал.

Все едно да стои на мястото на своята майка. Да върши онова, което бе отказала тя.

„Нашият Господар е мъртъв. Той ни остави.“

Един народ скърбеше.

Дъждът се сипеше. Келикът течеше на мръсни вади по улиците, по стените на сградите. Пълнеше канавките на мътен поток. Беше дъждът на заграбването и срещу него те бяха безпомощни.