Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

— Идиоти такива! Той дори не е тук вече! Закъсняхме! Онази омразна мазна размазана буца тор с червена жилетка! Не, махни го това от мене, маймуно! — Скочи на крака. Мулето му стоеше самотно встрани. — А от тебе каква полза! — обвини той животното и размаха юмрук.

Могора се надигна и заоправя дрехите си. След това изплези език, който сякаш целият беше от паяци.

Като го видя, Искарал Пъст се задави.

— Б-богове! Нищо чудно, че можеш да правиш каквото правиш!

Тя се изкиска.

— А, ти и за още ще молиш!

— Уф! Ако знаех, щях да се моля за нещо друго!

— Оу, и за какво щеше да се молиш, миличък?

— За нож, да мога да си срежа гърлото. Виж ме само. Целият съм нахапан!

— Да, остри зъбки имат тия бок’арала…

— Не те, вкиснало от месец каймаче. От паяци съм нахапан!

— Заслужил си и по-лошо! Упои ли я? Няма как иначе да се е съгласила да…

— Мощ! Мощ имам аз! Неустоима, всеки го знае това! Един мъж може да прилича на плужек! Косата му може да е щръкнала като свраче гнездо! До коленете може да е висок и със съвършени пропорции — може да вони, може да си яде ушната кал, все едно! Стига да има мощ !

— Е, това му е сбърканото на света тогава. Точно затова грозните не мрат! Хайде да си направим бебчета, стотици бебченца!

Искарал Пъст хукна към мулето си, покатери се на гърба му и препусна.

Мулето естествено тръгна кротко, явно без да обръща никакво внимание на ритащия и мятащия се насам-натам ездач, а Могора закрачи лениво до него.

Бок’арала, които до този момент си гукаха и се гушкаха, изпаднали в любовно умиление, се разлетяха във въздуха и закръжиха над главата на бога си като мухи над най-сладката купчина тор на света.

Приближаващият се гръм измъкна Пикър от унеса в странната пещера и тя зяпна ококорена изваяната скална стена и впряга, раздвижил се като в мъгла.

Ако чудовищното возило наистина се търкаляше срещу нея готово всеки момент да изригне в пещерата, щеше да я стъпче, защото нямаше къде да се отдръпне, за да избегне препускащите коне.

Най-нелеп начин душата й да умре…

Привидението се появи сред буря от адски вятър, но излезе от стената призрачно, почти прозрачно, и тя усети как конете и каляската преминаха през нея… зърна за миг някакъв полудял колар, опулил очи и зяпнал, изпънал напред двата си крака — явно счупени. И други след него, на покрива на каляската и люшкащи се вързани здраво с каиши от двете страни, замаяни. Всичко това се изля през нея и продължи…

А след това точно пред нея изскочи ездач, стиснал юздите — и този мъж, както и конят му, бяха съвсем истински, плътни. Искри се разхвърчаха от каменния под, безоката глава на коня се вдигна. Пикър залитна назад, стъписана.

Проклети трупове! Зяпна ездача и изруга.

— Познавам те!

Едноокият мъж, обвит с вонята на смърт, се отпусна на коня и я изгледа отгоре. И рече:

— Сега съм Вестителят на Гуглата, ефрейтор Пикър!

— О. Това повишение ли е?

— Не, проклето наказание, и не теб трябва да посетя, тъй че стига с тоя сардоничен боклук и ме чуй…

Тя настръхна.

— Защо? Какво правя тук? Какво иска Гуглата от мен, дето не е получил още? Ей, я му отнеси моето съобщение! Искам да…

— Не мога, Пикър. Гуглата е мъртъв.

— Какво?!

— Господарят на Смъртта вече не съществува. Отиде си. Завинаги. Слушай, трябва да стигна до боговете на войната. Разбираш ли, носителко на торквата? Препускам към боговете на войната!

Носителка на торквата? Пикър отпусна рамене.

— О, проклятие.

Ток-младши заговори и й каза всичко, което трябваше да знае.

Когато свърши, тя остана зяпнала, с пребледняло лице, а той сбра юздите и се приготви да тръгне.

— Почакай! Трябва да се измъкна оттук! Как да го направя, Ток?

Мъртвото око отново се прикова в нея. И той посочи кратунките, оставени на каменния под от двете страни на Пикър.

— Пий.

— Ти луд ли си? Току-що ми каза откъде е дошла тази кръв!

— Пий и помни каквото ти казах.

И изчезна.

Помни. Да, щеше да го запомни. „Намери Тоблакая. Намери убиеца и му напомни… напомни му, разбираш ли ме? А след това, носителко на торквата, го поведи на война.“

„Поведи го на война.“

Имаше и още, много повече. И не можеше да се надява, че ще забрави каквото и да е от него.

— А исках просто да се пенсионирам.

Изруга и се наведе над най-близката кратуна. „Да пия? Това е кръв, проклятие!“

„Пий.“

Да застанеш в сърцето на Драгнипур, да застанеш над самата Порта на Мрака, това за Аномандър Рейк беше съвсем краен акт. Навярно беше отчаяние. Или саможертва извън всякаква мяра за смъртните.