Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

„Пий дълбоко, Черен Корал.“

„И танцувай, да, танцувай, докато не умреш.“

Монкрат се тътреше по разкаляния, оплетен в корени склон с последните две деца под мишници. Погледна нагоре към Спиндъл, присвит на билото и зацапан с глина, приличаше на проклет водоливник. Но никаква радост нямаше в зяпналите очи, само умора и страх.

Неестественият дъжд бе стигнал до тази осакатена гора. Старите дерета и оврази бяха почернели от тинята, раздраните им брегове му напомняха за гниещи кости и зъби, все едно плътта на хълма беше накъсана и под нея се беше оголило гигантско опустошено лице, което сега се хилеше тъпо на сиво-кафявото небе.

Двамата бивши мостоваци бяха успели да намерят двадесет деца, четири от които бяха толкова близо до смъртта, че не тежаха буквално нищо, увиснали в ръцете им. Бяха се трудили цялата нощ, за да ги пренесат до изкопите и навътре в тунелите, където можеха да се подслонят от поройния дъжд. Бяха събрали оттук-оттам одеяла, малко храна и чиста вода в глинени делви.

Когато Монкрат се приближи, Спиндъл се пресегна, за да му помогне да се прехвърли през ръба. Мършавите момиченца висяха под мишниците му като сламени кукли, главите им се люшкаха. Монкрат ги подаде на Спиндъл едно по едно, а той зацапа с тях през калната вада в окопа.

Монкрат се смъкна уморено, навел глава към земята, за да опази очите и устата си от дъжда, и вдиша няколко пъти дълбоко.

Цял живот войнишка служба, да. Достатъчно, за да превърне това отчаяно бъхтене в нещо старо, познато като износени пропускащи вода ботуши. Какво тогава го караше да чувства сегашното някак по-различно?

Чу как някой проплака в тунела, а след това гласа на Спиндъл, утешителен, кротък.

И богове, колко му се искаше да заплаче.

Различно, да. Толкова различно.

— Войниците стават какво ли не — промърмори той.

Дълго време беше правил едно, беше му дошло до гуша и се беше оттеглил. А сега се появи Спиндъл, измъкна го, обърна го наопаки и го направи друг вид войник. И този вид му харесваше. Чувстваше се добре. Не беше имал представа, че…

Спиндъл се появи отново, изгърбен и залитащ, и той изпъшка:

— Да оставим нещата така, Спин. Моля те.

— Искам да забия нож в лицето на Градитан — изръмжа Спиндъл. — Искам да му отрежа черния език. Искам да го довлека тук горе, за да видят всички кутрета какво правя с него…

— Това ако направиш, ще те убия лично — зарече се Монкрат. — Те вече бездруго са видели твърде много, Спин.

— Трябва да видят възмездие…

— Няма да го почувстват като възмездие — отвърна Монкрат. — За тях ще е просто още от същия шибан ужас, същото жестоко безумие. Щом искаш мъст, направи го насаме, Спиндъл. Направи го там долу. Но не очаквай да ти помагам — нищо общо не искам да имам с това.

Спиндъл го изгледа намръщено.

— Друга оплетка ми показваш сега тука, Монкрат. Снощи ми разправяше как ще го спипаме и ще го оправим както заслужава…

— Промених си мнението, Спин. Тези нещастни хлапета го промениха. — Помълча. — Ти го направи, като ме накара да направим това тук. — И се изсмя дрезгаво. — Представи си, чувствам се… изкупен. И това ако не е ирония, Спин.

Спиндъл бавно се отпусна на стената на изкопа, след това се смъкна и седна в калта.

— Мамка му. Какво ще кажеш за това. Изминах целия този път, търсех същото, което беше направил и намерил ти тук. Имах нужда от нещо, мислех, че има отговори… но дори не знаех подходящите въпроси. — Намръщи се и се изплю в калта. — Все още не ги знам.

Монкрат сви рамене.

— И аз.

— Но си намерил избавлението. — Думите прозвучаха почти с горчивина.

Монкрат се мъчеше да подреди мислите си.

— Когато това те порази… мен когато ме порази, ами, чувството сега, Спин, е… все едно, че „избавлението“ е намерило нов смисъл. Когато нямаш повече нужда от отговори, защото знаеш, че всеки, който обещава отговори, е пълен боклук. Жрец, жрица, бог, богиня. Пълен боклук, разбираш ли ме?

— Не ми звучи добре — възрази Спиндъл. — За да бъдеш избавен, изкупен, някой трябва да направи изкуплението.

— Но може би не е нужно да е някой друг. Може би е в това да правиш нещо, да бъдеш нещо, да бъдеш някой и да усещаш тази промяна вътре — все едно си взел, че си се избавил сам. И ничие друго мнение не е важно. И знаеш, че все още си ги имаш всички онези въпроси, правилните и погрешните, че може би ще успееш да намериш един-два отговора, а може би не. Но не е важно. Единственото важно е, че вече знаеш, че никой друг няма нищо общо с цялото това проклето нещо, нищичко. Това е избавлението, за което ти говоря.