Стивън Ериксън - Дан на Хрътките

Спиндъл отпусна глава назад и затвори очи.

— Късмет имаш, Монкрат. Не, сериозно го казвам. Наистина.

— Идиот. Аз гниех тук, виждах всичко и не правех нищо. Ако сега съм се намерил другаде, то е само заради теб. Мамка му, ти просто направи онова, което би трябвало да прави всеки истински жрец — никакви шибани съвети, никаква скапана мъдрост, никакво съчувствие, нищо от онзи боклук. Просто един проклет ритник в топките и ставай, и се хващай да правиш онова, което знаеш, че е правилно. Все едно, няма да забравя какво направи за мен, Спин. Няма да го забравя никога.

Спиндъл отвори очи и Монкрат видя, че лицето му е странно намръщено и че се взира в небето.

И също погледна нагоре.

Към храма на Тъмата крачеше самотна фигура, мокасините шумоляха тихо по хлъзгавата каменна настилка. Едната ръка беше вдигната нагоре и на нея се въртяха две тънки верижки, пръстените в краищата им проблясваха. Тлъстите капки дъжд се пръскаха в тази въртяща се дъга, плискаха се в лицето и в полуусмивката, закривила устните.

Някой вътре в тази сграда се съпротивляваше. Дали беше самият Рейк? Клип от цялата си душа се надяваше да е така и ако беше вярно, то тъй нареченият Син на Тъмата беше слаб, жалък, едва на няколко мига от унищожението. Клип сигурно беше таил някога в себе си искания и обвинения, всички обмислени добре и наредени като стрели, готови за пускане. Тетивата избръмчава, язвителните истини политат безпогрешно във въздуха и една след друга поразяват право в целта. Да, беше си представял такава сцена. Копнял беше за нея.

Каква полза от суровата присъда, когато няма кого да нараниш с нея? Къде е удовлетворението? Удоволствието да видиш раните? Не, суровата присъда е като гнева. Вирее върху жертви. И в сладостното избликване на превъзходството, докато я въздаваш.

Може би Умиращия бог щеше да го възнагради, след като толкова искаше жертви. Толкова много гняв имаше да им даде в края на краищата. „Чуй ме, лорд Рейк. Те избиха всички в Андара. Всички! А къде беше ти, докато твоите поклонници умираха? Къде беше ти? Те те зовяха. Умоляваха те.“

Да, Клип щеше да го прекърши. Дължеше го на своя народ.

Огледа храма, докато се приближаваше, и долови познатите му очертания, отраженията от Андара и от Блуроуз. Но тази сграда изглеждаше по-сурова, по-груба, сякаш камъкът неволно беше уподобил грубо издялано дърво. Отдадена почит на спомени? Или забравено изящество? Все едно.

Мигновена мисъл разби портите на храма и той усети как чакащият вътре се присви от болка.

Въртяха се два пръстена. Валеше келик.

Куполът беше нашарен с пукнатини и дъждът се лееше вътре на гъсти черни нишки. Видя жена в дъното, лицето й — изопнато в маска на ужас. И видя старец, паднал на колене в центъра на мозаечния под, навел глава.

Спря и се намръщи. Това ли беше противникът му? Това негодно за нищо безсилно същество?

Къде беше Аномандър Рейк?

„Той… не е тук. Той дори не е тук! Аз съм неговият Смъртен меч! А той дори не е тук!“

Изкрещя от гняв. И силата изригна, понесе се като стена, която откърти тесерите от широкия под, разби колоните, обкръжаващи залата, и те започнаха да падат като посечени дървета около немощния старец…

Ендест Силан простена под мощта на атаката. Силата на Умиращия бог се впи като нокти дълбоко в него, разкъса вътрешностите му. Непосилно беше да устои. Изгуби опора и направи няколко крачки, готов да отстъпи, да се впусне в изпълнен с ужас фатален бяг…

Но нямаше къде да отиде. Паднеше ли сега, всеки Тайст Андий в Черен Корал щеше да загине. Саеманкелик щеше да ги плени всички и самият град щеше да отстъпи пред гибелната му поквара. Куралд Галайн щеше да бъде омърсен, да бъде принуден да утоли безумния глад на бога за сила.

И Ендест Силан се задържа сред накъсания хор от кършещи се кости и късаща се плът.

Отчаяно затърси източник на сила — каквото и да е, който и да е… но Аномандър Рейк си бе отишъл. Кипял беше от сила като огнен стълб. Стоял беше непоколебим и протегнеше ли ръка, за да я положи твърдо на рамото ти, можеше да превърне увереността си в дар. Можеше да накара онези, които го обичаха, да направят невъзможното.

Но вече си бе отишъл.

И Ендест Силан беше сам.

Душата му се гърчеше, умираше под този изгарящ щурм. И от някакви недостижими дълбини старецът си спомни за… една река.

Но болката… беше толкова жестока. Искаше всичко от него. Не можеше да изпълзи от нея, докато го поглъщаше.

Реката… само да можеше да стигне до нея…