Алекс Кош - Огненият орден

През целия път до управлението Алиса и Чез обсъждаха какви допълнителни заклинания могат да бъдат вградени в амулетите и как да се оптимизира комуникацията между Патрулите. Според слуховете, най-новите разработки на Академията позволяваха да се предава глас на разстояние без използването на обемисти артефакти, изразходващи огромно количество енергия, но до този момент нито една работилница не беше успяла да направи нещо подобно. Все пак нивото на знанията, придобити в Академията, както и добрите условия за провеждане на научни изследвания, позволяваха да се постигне много повече, отколкото от изследванията на множеството самостоятелно действащи работилници. В разговори за новите възможности ние стигнахме до управлението на стражите.

— Ей, виж, това куче не ти ли напомня за някой? — попита ме Чез, гледайки замислено табелата над входа.

Щитът с изображение на сериозно и много тъжно куче толкова отдавна беше станал повод за шеги от страна на местните жители, че вече никой освен новодошлите не му обръщаха внимание. Но ние можехме да се считаме за такава, така че продължавахме да се забавляваме, обсъждайки бедното животинче.

Всички веднага спряхме пред щита и се загледахме в рисунката.

— Ами сега, като каза…

— Мислиш, че той е позирал за рисунката?

— Тази табела си беше тук много преди Витор да стане началник на стражата — не се съгласи Даркин. — Но трябва да призная, че приликата е поразителна.

Ние влязохме в управлението, отдадохме чест на стоящия на пост страж и тръгнахме право към подземията, подминавайки на пръсти кабинета на Витор. Всеки път, когато се появявахме в тази сграда, той ни гощаваше с месо и вино почти до смърт. И ако първия път всичко повече или по-малко мина спокойно, то запоя след убийството на Съществото ни изкара от строя за цял половин ден. Дотогава, докато един от нас не дойде на себе си дотолкова, че да използва заклинание, разлагащо излишния алкохол в организма до безвредни елементи.

— Може би по този портрет избират началниците? — предположих аз.

Разбира се, с тези глупави разговори ние се опитвахме да разсеем Даркин от тежките мисли. От момента, когато вампирът научи за предателството на приятелката си, той се затвори в себе си и практически не реагираше на външни дразнители. Дори забележката за началника на стражите Даркин каза с безизразен глас, едва поглеждайки табелата.

Показах със знак на Чез да каже още нещо смешно и глупаво, но в отговор той само сви рамене. Изглежда, че понякога дори и на моя риж приятел можеха да му свършат шегите.

Нисшите вампири бяха в отделни килии със солидни стоманени врати и огромни болтове. Стражът, дебел брадат мъж, доста по-стар от нас, леко се поклони и ни подаде тежка връзка ключове.

— Ще бъда отвън, ако имате нужда от нещо — извикайте ме.

— И просто ей така ще ни дадете ключовете за всички килии? — учуди се Чез.

— Всички останали килии са празни — сви рамене стражът. — Тук са само вашите вампири. Всъщност ние започнахме да използваме тези килии едва след вашата поява. В нашия град рядко арестуват някого.

Хвърляйки ни такъв поглед, сякаш ние бяхме виновни за нарасналата престъпност, той напуска подземието.

— Да се разделим? — предложи Алиса. — Така ще бъде по-лесно да разпитваме.

— Добре, става — съгласих се аз.

Чез кимна, но се получи така, че само Алиса се отдели от нас. А ние с Чез, движени от любопитство или просто глупост, последвахме Даркин. Нисшата вампирка седеше на леглото, загледана в една точка, и изобщо не реагира на нашата поява.

— Привет, привет — твърде бодро каза Чез. — Дойдохме да поговорим с теб на тема значението на приятелството и взаимната помощ. Запомни: приятелството е добро, предателството — лошо…

— Вие не сте ми приятели — тихо отговори вампирката. — На вас нищо няма да кажа.

Уау, не мислех, че тя изобщо ще проговори.

— А аз? — дрезгаво попита Даркин. — Какъв съм аз за теб?

Атмосферата се нажежи и ние явно станахме излишни, но никой не се решаваше да тръгне пръв. Вампирката упорито сви устни и игнорира въпроса на Даркин, продължавайки да гледа пред себе си.

— Оставете ни за малко сами… моля ви…

Ние се спогледахме с Чез и си кимнахме.

— Извикай ни, като свършиш. Ще бъдем отвън.

Затваряйки вратата след себе си, аз въздъхнах с облекчение:

— Уф, най-накрая. Чувствах се съвсем не на място там.

— А аз бих послушал какво ще й каже Даркин — усмихна се Чез. — Съдейки по настроението му, той не би имал нищо против да използва няколко инструмента от тази стена.