Алекс Кош - Огненият орден

Но противно на изчисленията се случи нещо невероятно — вампирите успяха да отразят моето заклинание! Не отскочиха и не се скриха зад укритие, а поеха Огнените птици със защитен екран или нещо подобно.

„А аз си мислех, че нисшите вампири не могат да използват Занаята и Изкуството! — изненадано си помислих аз. — Ама че идиотска работа!“

Сякаш чули моите мисли, вампирите решиха окончателно да разрушат представите ми за света и започнаха атака с използването на магия — в Универсалната ми стена се стовариха пет снопа странна мръсно-виолетова енергия.

„Уау“ — едва имах време да помисля, преди защитата ми да се разпадне, принуждавайки ме да се просна по корем на земята и да се претърколя настрана. Бързо се изправих на коляно и наново изградих защитата, но този път не се ограничих до една Универсална стена. В допълнение към обичайните две защитни заклинания аз направих и Копиен щит, концентрирайки цялата му енергия отпред. Едва след това хвърлих бърз поглед в посока нисшите вампири от Патрула. Оказа се, че съм го направил точно навреме, защото тройката вампири вместо да ми помагат, бяха насочили към мен странен предмет, който много приличаше на жезъл на Върховен Майстор. Без да имам време да осмисля ставащото, аз инстинктивно разбрах, че от Стела и нейните приятелчета не може да се очаква нищо добро, както и че съм изправен пред поредната опасност. В същия момент петорката на крадците изстреляха следващата порция от виолетовите си магически снаряди.

„Сега ще сработи Копийния щит“ — помислих аз и отново насочих вниманието си към вампирите от Патрула.

Точно в този момент жезълът в ръката на Стела избълва огромна виолетова сфера, която бавно се насочи към мен.

Предатели!

Веднага се отдръпнах от пътя й, но сферата плавно промени траекторията си и пак се насочи към мен.

С крайчеца на окото си с изненада отбелязах, че Копийния ми щит по някаква причина не само че не изстрелва Въздушни копия, а просто се разтваря, както и едната от Универсалните ми стени. Моята защита се оказа твърде слаба срещу непознатата магия на нисшите вампири! Време за умуване нямах — изстрелях няколко Огнени топки срещу приближаващата се виолетова сфера, напуснах защитата на Универсалната стена и, прикривайки се с двоен щит от атаките на петорката крадци, се опитах да прибягам до съседната улица.

Как ли пък не! Огнените топки изобщо не забавиха виолетовата сфера непозната енергия и тя бавно, но неотстъпчиво продължи да ме следва!

Двете Универсални стени отново бяха унищожени. Трябваше да покажа чудеса от ловкост, за да избягна няколко вампирски атаки. Имах късмет, че малките виолетови топки се оказаха без самонасочване!

„Къде са всички? — ядосвах се аз, докато мятах още няколко Огнени птици към вампирите. — Сега е моментът някой да ми се притече на помощ!“

Петорката крадци се скри зад щитовете си, но птичките, пуснати към Стела и компания, достигнаха целта си и разпиляха триото по цялата улица. За съжаление това изобщо не подобри положението ми, тъй като смъртоносният снаряд продължаваше бавно да се движи към целта си, тоест към мен!

— Глупак! Какво стърчиш?!

Погледът ми мигновено улови тъмната фигура на близкия покрив.

Велхеор! Както винаги — неочаквано, но твърде късно!

Бум!

И светът потъна в мрак…

Тъмнината ме заобикаляше отвсякъде. Аз самият бях част от нея, едно от многото парченца тъмнина, образуващи цялото…

— Прекрасно, сега и най-младите ще имат достатъчно сили да се борят за оцеляване…

Гласът идваше от всички страни, сякаш говореше самата тъмнина.

— Да видим как ще се разбягат тези нищожества, когато техния Занаят се окаже безсилен…

„За какво говори той? — озадачено си помислих аз. — И между другото, кой е този той?“

— Какво е това? — мигновено откликна тъмнината. — Неканен гост? Да видим… Не, ти още не си мой, върни се след трансформацията си.

И буквално ме избутаха от мрака…

— Ей…

— … добре ли си?

Гласовете идваха сякаш от бъчва. Или по-скоро аз бях в стоманена кутия… Като цяло, не беше на добре.

Отворих очи и видях пред себе си лицето на Велхеор.

— Глупчо — каза в лицето ми вампирът. — Кой се разсейва по време на бой?

Дъхът му беше изненадващо студен и леко застоял. За миг се загледах в стария свод.

— Че кой се разсейва по време на бой?!

С усилие се подпрях на лакът, надигнах се и се огледах. Лъжепатрулът го нямаше, но недалеч от нас бавно идваха на себе си Стела и нейните приятелчета, от което стигнах до извода, че съм бил в безсъзнание за кратко. Колкото и да е странно, не бях наранен от удара на виолетовата сфера, болеше ме само главата, но за това преди всичко беше виновна внезапната й среща с каменната настилка.