Катрин Кер - Магия за кинжал

Приемната на Ловиан беше пуста. Джил чу от спалнята гласовете на Невин и Даниан. Както вече бе разбрала от Кълин, съюзниците на Родри яростно си събираха багажа и бързаха да потеглят час по-скоро. За изненада на Джил, Кълин остана с нея. Докато тя седеше на един стол, той крачеше напред-назад и често спираше да се ослуша до външната врата. Най-сетне се усмихна и отвори. Отрупан с багаж, Амир се вмъкна като крадец.

— Всичко взех, даже и меча му. Прав бяхте, че от среброто човек поумнява. Измъкнах от слугите всички дрехи на негово благородие само за няколко медни монети, обаче за меча трябваше да изръся на ония смрадливи стражи всичко, дето ми го даде лорд Слигин.

— Така и очаквах — каза Кълин.

— Днес ли потегляме, капитане?

— Зависи от нейна светлост. — Кълин стрелна тревожен поглед към затворената врата на спалнята. — Ако останем, не искам никакви препирни и свади довечера на масата.

— Тогава май ще е по-добре да вечеряме в казармата.

Амир захвърли багажа на масата, после изтича навън, преди да го е забелязал някой слуга. Кълин взе меча на Родри и наполовина го изтегли от ножницата, тъй че Джил видя двойния герб — драконът на Аберуин и лъвът на новия му клан, гравирани един до друг.

— Гръм да ме удари, ако оставя Рийс да го закачи в съдебната си зала като знак за позора на Родри! Въпросът е как да го измъкнем оттук.

— Лесна работа, тате. Аз ще го изнеса.

— Какво?

— Ако си облека старите дрехи, а Дан ми подреже косата и изляза с войската, като нося меч във вехта ножница, ще забележи ли някой?

Кълин се разсмя тихо.

— Никой. И като казвам „никой“, нямам предвид билкаря. Много добре, миличко. Личи на кого си се метнала.

Най-сетне Невин излезе с новината, че Ловиан се чувства изморена и не би могла да пътува днес. Когато Кълин изтъкна, че е желателно да предотвратят всякакви сблъсъци между хората на Родри и войската на Рийс, старецът незабавно се съгласи.

— А и аз трябва да се измъкна. Скоро всички ще си спомнят какво представление разиграх в съдебната зала. Ще поговоря с Ловиан, а ти подготви хората за тръгване преди да се стигне до побоища.

— Това и ще направя. Джил, бягай да се преоблечеш.

Тъй като всички в дъна познаваха Джил само под облика на красива млада дама, никой не обърна внимание на дрипавия сребърен кинжал, който потегли с хората от Клу Кок. Докато яздеха на север по пътя за Аберуин, тя се обърна да хвърли последен поглед сребристо-синьото драконово знаме над броха.

— Дано вече никога да не видя грозната мутра на Рийс!

— Аз пък искам пак да го видя — обади се Амир. — Когато му се наложи да обяви в съда, че отменя изгнанието на лорд Родри.

Беше чудесен есенен ден, топъл като през лятото, и в далечината над позлатените житни ниви трептеше синкава мараня. Край пътя искряха буйните води на река Гуин. На Джил й се искаше да запее. Питаше се какво й става, та не изпитва нищо друго, освен радост; после осъзна онова, което би трябвало да разбере още от онзи пръв ужасен миг, когато Родри скочи на крака в съдебната зала. Вратата на клетката зееше отворена — трябваше й само смелост да излети.

Щом напусна града, Родри пришпори коня в тръс, но след една-две мили отново мина на бърз ход. Отправи се на изток и продължи да редува хода с тръс, за да измине колкото се може по0голямо разстояние, докато конят е още свеж. По закон всеки изгнаник се намираше под личната закрила на гуербрета докато напусне неговия ран, но този закон бе нарушаван неведнъж. Вероятно някои от хората на Рийс щяха да подирят благосклонност от своя господар като подгонят и убият човека, който дръзна да го подиграе в собствената му съдебна зала. От време на време Родри се обръщаше да погледне назад. Сега можеше да разчита единствено на острото си елфическо зрение, което би забелязало отдалече издайническия облак прах над преследвачите.

Пътят от Аберуин за Абернауд беше прав, а морският бряг ту идваше съвсем наблизо, ту се отдалечаваше на повече от миля. В движение Родри си отбелязваше мислено всяко възможно скривалище, но забелязваше най-вече дребни чифлици, чиито собственици едва ли биха приютили човек, преследван от хората на гуербрета. Тук-там обаче се мяркаха горички. Ако потърсеше укритие между дърветата, преследвачите трябваше да слязат от конете и така би имал шанса да убие поне един с кинжала си, преди другите да го накълцат на парчета.

Понякога му минаваше през ум просто да спре и да изчака хората на Рийс, или пък да слезе от коня и да се удави в морето. Позорът сякаш яздеше зад гърба му и го стискаше с груби ръце. Понякога поглеждаше бригите си — вехти, протрити и с обикновен син цвят, взети от военния склад на Рийс, също както и плащът. Като последно унижение насред двора му бяха смъкнали карирания плащ. Смъртта изглеждаше далеч по-добра, отколкото да води жалък живот в изгнание — живот, който щеше да свърши след някоя и друга година в незначителна схватка или глупав кръчмарски побой. Единственото, което все още го тласкаше напред, бе мисълта, че Рийс ще се радва на гибелта му.