Катрин Кер - Магия за кинжал

— А моето Родри.

Той успя да прехапе език в последния момент, преди да се представи като лорд Родри Мелуейд. При мисълта, че е загубил част от името си, сърцето му изстина, но същевременно бе облекчен като видя как Гед спокойно го приема за изгонен войник. Извън гуербретството на Рийс само благородниците щяха да знаят за него, а щом напуснеше Елдид, едва ли някой би го познал. Без името и карирания плащ щеше да се превърне в обикновен сребърен кинжал.

Очевидно Гед ценеше конете по-високо, отколкото хората, защото конюшнята се оказа чиста и спретната, а в кръчмата очуканите маси лепнеха от мръсотия и сламата по пода вонеше на кучкарник. Но вечерята, която предложи, беше съвсем прилична — прясно изпечен хляб и гъста яхния от месо и ряпа. Докато Родри се хранеше лакомо, Гед му донесе халба тъмно пиво и посочи бъчвата в ъгъла.

— Наливай си колкото щеш. Сигурно тая вечер ще се натряскаш до припадък. Само гледай да повръщаш в задния двор.

Но Родри остана почти трезвен. Докато кръчмата се пълнеше с местни чифликчии, той забеляза как го оглеждат с лакомото любопитство на хора, за които дори едно паднало дърво е вече събитие. Макар че Гед казваше на всички да го оставят на мира, Родри се чувстваше невероятно уязвим, сякаш крачеше гол по улиците. Сгушен на топло край огнището, той бавно пиеше втора халба и се питаше дали Кълин наистина ще успее да му донесе пари и меч. Дори и със сребърен кинжал на пояса, не би могъл да се сражава без оръжие. Изведнъж той осъзна жестоката ирония на съдбата. До вчера беше прославен лорд и можеше да отрупа капитана си с почести; сега ако останеше жив, щеше да го дължи само на дружбата с Кълин. По дългия път името Кълин от Кермор значеше толкова много, колкото фамилията Мелуейд в онзи свят, който безвъзвратно напускаше.

Не се надяваше Рийс да отмени изгнанието. Колкото повече натискаше майка им, толкова по-упорит щеше да става Рийс — сигурен бе в това и не без основания. Ако самият той беше гуербрет, никога не би се смилил над Рийс. Дълбоко във взаимната им омраза се таеше едно общо ядро, което споделяха не просто като братя, а като близнаци и когато стигнеха до това ядро, те се разбираха по-добре от който и да било друг на света. Въпреки кроежите и молбите на своите близки, Родри щеше да живее и умре като сребърен кинжал. Усещаше го дълбоко — в онова тайно ядро.

Той лениво извади кинжала, за да погледне знака на Кълин. При допира му по острието пробяга сребристо сияние. Бързо го прибра и се озърна, но за щастие никой не бе забелязал. Ти си нещо по-лошо от обикновен изгнаник, каза си той, отгоре на всичко си половин елф. Внезапно му се зави свят от мисълта, че никъде няма място за него — нито сред западняците, нито сред хората. Беше метис без клан, без титла, без дом и единствено сребърният кинжал му предлагаше някакъв шанс да запази поне частица от личността си, която винаги бе смятал за нещо естествено и непоклатимо като света. Той положи ръка върху дръжката и разбра защо, макар и смятани за отрепки на кралството, сребърните кинжали държаха на занаята си. Стана, наля си още една халба, изпи я набързо и се отправи към сеновала над конюшнята. Никога през живота си не бе изпитвал тъй силно желание да заспи и да се откъсне от света.

Ала студът не го остави да се наспи като хората. Нямаше завивки, от гордост не пожела да помоли Гед, а прохладната есенна нощ бързо прогони измамната топлина на деня. Омота се с плаща, зарови се в сламата като куче, но почнеше ли да задрямва, скоро се събуждаше разтреперан. Накрая седна, разкърши вдървения си гръбнак и се зачуди дали би понесъл вонята на одеялото, което подлагаше под седлото. Не беше голямо, но все щеше да свърши работа.

После чу откъм двора тропот на копита. Тъй като нощните пътешествия бяха твърде необичайни, обзе го надеждата, че това може да е човекът на Кълин, пратен колкото се може по-скоро, без да забележи Рийс. Воден най-вече от мечтата за топла завивка, Родри се смъкна по стълбата и изтича навън в лунната нощ. Най-напред разпозна коня. Изгрев уморено тръсна глава и го поздрави с тихичко цвилене.

— Ето те и теб, обич моя — каза Джил. — Нося ти меча. Измъкнахме го изпод носа на скапания ти брат — тате и лорд Слигин подкупиха стражата.

Родри се вкамени от смайване. Сигурен бе, че това е само вълшебен сън и се опомни едва когато Джил положи ръце върху гърдите му. Пръстите й бяха реални и топли.

— Ехей! Ти да не си мислеше, че ще те пусна в изгнание, без да те последвам?