Катрин Кер - Магия за кинжал

— Имаш ли да кажеш нещо за присъдата?

— Имам. Ти най-после получи онова, което искаше през цялото време, нали? След смъртта на майка ни ще заграбиш данъците от тиеринството. Надявам се да похарчиш добре и последната проклета монета. Дано да ти приседне залъкът, купен с тези пари.

Лицето на Рийс стана пурпурно. Само масата му попречи да се хвърли напред. Родри отметна глава и се разсмя.

— Някой ден бардовете ще възпеят това. Алчният гуербрет, който толкова ламтял за пари, че съсипал живота на собствения си брат.

Жреците скочиха, сграбчиха Рийс за ръцете и го дръпнаха да седне.

— Много добре — изръмжа той. — До залез слънце да си напуснал земите ми. След това тежко ти, тъй че гледай да яздиш на изток колкото можеш по-бързо.

Кълин остави ридаещата Ловиан при жените и изтича след стражите, които извеждаха осъдения. Настигна ги край портата тъкмо когато блъснаха Родри до стената и изръмжаха да не мърда докато не му доведат кон. Пристъпът на безумие бе отминал и Родри погледна Кълин със замъглени очи.

— Благодаря, капитане и извинявай. Но по-скоро бих предпочел да пукна, отколкото да коленича пред Рийс.

— И аз бих постъпил така, милорд.

— Вече никога не ме наричай милорд.

— Добре, Родри.

Родри опита да се усмихне. Кълин се запита дали младежът няма да заплаче; не би го упрекнал за това.

— Слушай, момко. На десетина мили преди Абернауд има село и кръчма, наречена „Сивия козел“. Иди там, кажи на собственика, че си ми познат и той ще те укрие за известно време. Ще ти пратя по някое от момчетата одеяла и малко пари.

— Ако Рийс разбере, ще те убие.

— Няма да разбере. Веднъж вече го надхитрих, нали?

Усмивката на Родри беше само печална сянка от някогашното веселие.

— Помъчи се да мислиш, момко — настоя Кълин. — Не ни остава много време. Какво ще правиш сега? Ще отидеш ли да молиш за подслон при някой от враговете на Рийс?

— По-добре да умра от глад.

— Така си и мислех. Тогава вземи моя сребърен кинжал. Ако някой попита защо е с моята емблема, просто кажи, че аз съм те въвел в занаята.

Родри го погледна, опита се да каже нещо, после отрицателно поклати глава — отново и отново, все по-силно и по-силно, сякаш отчаяно се мъчеше да отрече всичко ставащо в този момент. Кълин го сграбчи за раменете и го разтръска.

— Ако не искаш да се приютиш при врага, какво ти остава? Или смяташ да сториш онова, за което аз се оказах прекалено горд — да молиш за работа в някоя кръчма или конюшня?

— Не бих го сторил, но…

— Ах, пъклото да го вземе, мислиш ли, че не знам колко е трудно да хванеш проклетия кинжал? Мислиш ли, че не съм плакал, когато разбрах, че само това ми остава — да продавам меча си и почтените хора да плюят, щом вляза в стаята? Но все пак по този начин един мъж може да се сражава и да спечели мъничко слава, стига да оцелее, а ти си като мен и ще оцелееш. Ти си първият, който може да ми се опре в боя с мечове.

— Наистина ли мислиш така?

— Наистина. А сега искаш ли тоя кинжал или не?

Родри се поколеба, после изведнъж се усмихна, отметна глава и в очите му припламнаха искрици от предишната дързост.

— Искам и ще го нося с гордост.

— Добре. Тук всички ще се борим за отмяна на присъдата. Помни това, когато ти стане тежко по дългия път.

Тъй като задълженията на Джил бяха преди всичко към Ловиан, тя помогна на Даниан да отведат господарката до спалнята й, после се измъкна от тълпата ругаещи лордове. Когато изскочи на двора, край портата вече нямаше никого, освен двамата стражи. Те я огледаха с известно съчувствие.

— Родри замина ли вече?

— Замина. По-добре се приберете, милейди, и гледайте да го забравите.

Докато се връщаше през градината, тя спря край драконовия фонтан. Загледа се в безкрайните подскоци на водната струя и се запита какво й става, та не може да се разплаче задето Родри е избягал, без да я целуне за сбогом. Там я завари Кълин, но дори когато се хвърли в прегръдките му, очите й упорито останаха сухи.

— Той отказа да чака, защото не искаше да го видиш посрамен. Но ме помоли да ти предам, че вечно ще те обича.

— За мен не е посрамен и никога няма да бъде.

Заедно се върнаха към броха. В голямата зала слуги и благородници трескаво си разменяха последните клюки; отстрани войниците на Рийс ругаеха Родри, че е дръзнал да вдигне меч срещу господаря им. Ала сред цялата шумотевица се долавяше колебливо съмнение, отхвърляно още щом се появи — съмнението, че може би все пак Родри не съвсем безпочвено е обвинил Рийс в ламтеж за парите от тиеринството. Джил осъзна: с времето тия дребни съмнения щяха да растат, додето цял Елдид ги приеме за свята истина. Тя се усмихна. Родри бе спечелил победа, която Рийс никога нямаше да забрави.