Катрин Кер - Магия за дракон

— Така значи, Талиейсин — заговори той. — Бриндемо казва, че произхождаш от Пирдон.

— Така ми казаха, господарю.

Една от рошавите вежди на Ариано подскочи нагоре.

— Говори ми на деверийски. За какво… а, сетих се. Опиши стаята.

Докато, малко озадачен, Талиейсин покорно изреждаше мебелите и описваше цветовете в стаята, Ариано слушаше с наведена на една страна глава. Сетне прекъсна изброяването с рязко махане на ръка.

— Пирдон ли? Друг път! Ти си от Елдид, момче. Готов съм да се обзаложа на много; при това от брега на Елдид — обърна се към Бриндемо и заговори на бардекски. — Там имат ясно изразен начин на говорене. Както би могло да се очаква, Барума те е лъгал като скорпион.

— Дано нозете на боговете го смажат! — Бриндемо усети как по гърба му се стича пот. — Едва ли познаваш този предполагаем роб.

— За да ти кажа как всъщност се казва ли? Не, не го познавам. От начина, по който се движи, и всички останали неща, по-скоро смятам, че принадлежи към тяхната аристокрация.

— Какво? Аз пък мислех, че е състезател с нож, боксьор или някакъв вид изпълнител от този род.

— Мили мой стари приятелю, ти забравяш, че в Девери всички аристократи са бойци. Започват да ги обучават за това още като малки деца.

Бриндемо простена, но хлипането не му донесе облекчение. Талиейсин слушаше с добре разбираемо напрежение.

— Благородник значи, а? — проговори робът най-накрая. — Но онзи Барума каза, че съм бил син на търговец.

— Барума лъже със същата тази лекота, с каквато пада дъждът — отвърна Ариано. — На твое място бих престанал да бърборя за зотари и бих се отървал от този човек колкото се може по-скоро, но с добър господар, нали ме разбираш? Ако роднините му се появят тук с кръв във варварското си съзнание…

— Зная, зная — Бриндемо едва говореше, смазан от алчност поради осуетената си печалба. — Все пак двайсет и пет зотара! Ай!

— Дали всичкото злато на този свят ще е в състояние да ти зашие главата обратно на врата, ако…

— О, я престани! Разбира се, че си прав. Барума искаше да го продам в мините или на галерите, но за това не може да става и дума, щом човекът е аристократ.

— Така смятам и аз! Дано сфинктерът на Барума зяпне, а мъжкото му да се откачи!

— И дано един ден болни маймуни да му ядат сърцето. Добре тогава. Ще го продам, щом намеря подходящ купувач. Ако чуеш за някого, кажи ми — разбира се, срещу комисионна.

— Разбира се — Ариано протегна ръка. — Още вино, Талиейсин.

Робът поднесе виното точно както го бяха учили, със съответните жестове, но свирепият, мрачен поглед в очите му накара Бриндемо да се чувства изключително разтревожен. „Най-добре е, заради самия себе си, да го махна по-скоро оттук — помисли той — и все пак… Ай! Двайсет и пет зотара!“

Бяха дали на Талиейсин малка стаичка, защото Бриндемо се страхуваше да го остави на приказка с останалите роби. Ако Барума се върнеше, не биваше да разбере, че са се опитвали да разкрият тайната.

Стаичката едва побираше един сламеник, а в стената имаше мъничка ниша за лампа. След като го заключиха за през нощта, Талиейсин седя дълго на сламеника, премисляйки чутото от Ариано. Маслото в лампата се беше свършило, но той виждаше съвършено ясно на лунната светлина, която струеше през прозорчето. Дойде му наум, че е наистина странно да вижда в тъмното. Преди това го приемаше за дадено.

Появиха се Диви, по няколко наведнъж; група гномчета, до едно шарени — на сини, сиви и лилави пръски, различни от онези в Девери, поне доколкото си спомняше. В момента не беше особено склонен да вярва в каквото и да е за себе си. Кой би могъл да знае, че това е истина, или някоя от лъжите на Барума? Но имаше ясен спомен за плътно оцветени гномчета, а най-вече за едно сиво, което беше някакъв приятел. Очевидно от много време е бил в състояние да вижда тези същества.

От онова, което знаеше за деверийските аристократи, способността да се сприятеляват с духове им беше дотолкова неприсъща, че известно време предъвква този необикновен факт. Не си спомняше много за себе си, но общото му познание за света сякаш оставаше непокътнато. Със сигурност знаеше, че един обикновен лорд няма да се занимава с Дивите. Но тук имаше едно особено смело гномче, мърлявозелено и сивкаволилаво на цвят, със смайващ брой брадавици, които се спускаха по гръбнака му. То се покатери в скута му и го потупа по ръката с мъничката си ноктеста лапичка, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— Е, добър вечер, малки братко!