Катрин Кер - Магия за дракон

Гномчето се ухили, разкривайки ярки лилави зъби, сетне се намести в скута му като коте. Докато небрежно го галеше и почесваше от време на време зад ушите, Талиейсин усети нещо да боде съзнанието му, досущ тресчица, която се стреми да излезе навън от пръста, в който се е забила. Дивите и самият израз „малки братко“ означаваха нещо много важно, което би му дало важен ключ да разбере кой е, стига да успее да намери ключалката! Това беше тайна, много дълбоко заровена тайна, може би скрита дори и от Барума.

— Ще ми се да можехте да говорите, момчета. Знаете ли кой съм аз?

Всички едновременно закимаха утвърдително.

— А дали знаете името ми?

Този път отговорът беше отрицателен.

— Но по някакъв начин ме познавате, така ли?

Още един утвърдителен отговор. Замисли се дали някога е бил обърнат навътре към себе си човек, но най-вероятно не, след като напомня воин или състезател с нож. Частиците истина, които откриваше, бяха лишени от смисъл повече от всички лъжи. Значи благородник или състезател, но и в двата случая виждаше Дивите, а те го смятаха за приятел. И отново това придърпване на съзнанието. Приятел или един от тях? Космите на врата му настръхнаха, когато го изрече на глас.

— Или един от тях! Трябва да зная какво означава това, всички дяволи чак до третия ад да го вземат!

Но не успяваше да си спомни. Изведнъж се вбеси, вбеси се на съзнанието си, на Барума, на изкривената съдба, която му беше отнела собственото аз и го бе пуснала тук — парче човешки боклук от пазара на Бриндемо. Удари с все сила по стената. Болката и яростта се сляха и внесоха кратко прояснение в осакатеното му съзнание. Западняците, Елкион Лакар, елфите. Те виждаха Дивите, те ги наричаха „малки братя“. Някога беше познавал елфите, нали? Не беше ли ходил да воюва с някои от тях като свои съюзници? Някога, много отдавна.

— Или един от тях — прошепна той, изпускайки дъх.

Изстина до мозъка на костите си в топлата нощ. В края на краищата никак не е лесно за един човек да осъзнае, че не е напълно човек.

Талиейсин остана за продан още два дни, прекарани в сънлива досада. Правеше всичко възможно, за да проникне в съзнанието си, но тази работа вървеше много трудно, което потвърждаваше собственото му становище, че никога не е обръщал особено внимание на себе си.

И все пак си спомни една дреболия: ставаше дума за някакво украшение. Не можеше да възстанови точно какво, но оставаше съвършено сигурен, че Барума му е откраднал ценна сребърна скъпоценност, някаква реликва, дадена му от член на неговия клан, или човек, на когото се е възхищавал — не беше сигурен кое от двете. Но знаеше, че да загубиш това украшение, е нещо срамно и ще бъде завинаги опозорен, ако не намери Барума и не си го върне. Срамът подхранваше омразата, докато не започна в продължение на часове да си представя как го убива по един или друг страховит начин.

Сутринта на третия ден вече преваляше, а той седеше на тревистия двор, когато Бриндемо доведе клиент да го види. Беше висок мъж, съвсем тъмен, с ниско остригана къдрава черна коса и два зелени диаманта, нарисувани върху лявата буза. Изправената стойка подсказваше, че в някакъв момент от живота си сигурно е бил воин, а проницателните тъмни очи често хвърляха по някой изпълнен с презрително недоверие поглед към търговеца, докато онзи неспирно дърдореше, възхвалявайки достойнствата на Талиейсин и едновременно с това изграждайки негова невярна биография.

— Много изискани маниери, господине, син на търговец, говори много добре, но за съжаление проявил ужасна страст към комара, попаднал в Мангорио на лоша компания и…

— Умееш ли да се оправяш с коне? — прекъсна го клиентът, говорейки направо на Талиейсин. — Повечето деверийци ги бива за това.

— Умея, сър. Цял живот съм яздил — казвайки го, той си спомни друга частица от предишния живот — изящното черно пони, което обичаше много като дете. Споменът беше толкова ясен, толкова ценен, че докато търсеше опипом и се бореше да си спомни как се казваше дребното животно, пропусна следващите думи на клиента.

Изведнъж човекът замахна към него, ударът му беше насочен право към лицето на Талиейсин. Без да се замисли, той парира с лявата си китка и понечи да отвърне. Ужасеният писък на Бриндемо го накара да дойде на себе си. Можеха да го бият до кръв, задето е замахнал срещу свободен човек, но клиентът само се засмя и приятелски го плесна по рамото.

— Смятам, че ставаш. Ще водя керван в планините. Един от мулетарите ми се разболя, а нямам време да наема свободен човек на негово място.