Катрин Кер - Магия за дракон

Допълвайки с жестове и пантомима познанията на Талиейсин по езика, мъжете го въведоха в новия живот. Конете бяха негово задължение, както и всичката работа, недостойна за свободните хора: да сече дърва за огъня, да носи вода, да нарежда багажа и да сервира храната. Всички се отнасяха добре с него, но никой не го заговаряше, освен когато му даваше заповед. Бидейки роб, той оставаше почти невидим, също като инструмент или съд за готвене, окачен настрани, когато не се използва.

На вечеря Талиейсин получи последен храна и седна на почетно разстояние зад останалите. След това, докато те се търкаляха около огъня, той изжули съдовете за готвене и изми паниците. Няколкото дни, прекарани при Бриндемо, му бяха помогнали донякъде да се възстанови, но продължаваше да е много отпаднал поради дългата си одисея на кораба, така че към края на вечерта му се виеше свят от изтощение. На заспиване осъзна, че ще мине известно време, преди сериозно да помисли за бягство.

На следващата сутрин вдигнаха лагера и керванът се насочи на югоизток, следвайки извивките на реката. След като изминаха няколко мили, Талиейсин разбра защо Зандар не изглежда разтревожен от възможността новият му роб да избяга. Минаваха през абсолютно равна, абсолютно безлична местност, миля след миля монотонността нарушаваха единствено дребни ферми, само с по няколко дървета за сянка. Преди пладне завиха встрани от реката, отправяйки се право на юг, скоро оставиха зад себе си фермите и започнаха да следват тесен кервански път през саваната. Избягалият роб не би имал къде да се скрие, нямаше да намери храна, нямаше да има път, който да следва. Е, в името на боговете на моя народ, мислеше си Талиейсин, значи ще трябва да почакам и да видя какви възможности ще ми дадат планините.

По това време на годината, когато из Девери вече виеше зимата, Южното море така бушуваше, че малката платноходка беше принудена да проправя мъчително пътя си до Бардек. Случваше се сутрин, понесена от силен западен вятър, да се отклони на мили от правия курс и се върне с труд към него следобеда, при друга посока на вятъра. Навсякъде наоколо океанът се простираше зимносин и самотен — безкрайно развълнувано пространство чак до обвития със сива мъгла хоризонт. Като се има предвид сезонът, едва ли съществуваше съмнение, че това е единственият кораб в открито море. Парцаливият екипаж от петнайсет моряци мърмореше срещу решението на своя капитан да направи това пътуване, но пък, от друга страна, те вечно мърмореха за едно или друго. Ходеха въоръжени с мечове и като самите ветрове непрекъснато се спречкваха помежду си, но се държаха с уважение към двамата пасажери. Винаги, когато гертдин Саламандър и личната му охрана, млад сребърен кинжал с предполагаемото име Гилин, излизаха да подишат морския въздух или пък стояха сутрин до перилата на кораба, пиратите се кланяха учтиво, напускаха палубата, за да ги оставят насаме, и в същото време правеха знака, който предпазва от магия. Ако можеха да видят малкото сиво гномче, което подскачаше между двамата, направо щяха да побегнат.

— О, зовът на морето — отбеляза една мразовита сутрин Саламандър. — Безкрайното, гонено от ветровете море, а сетне, далеч пред нас, една екзотична страна с необикновен климат. — Облегнат на перилото, той се загледа във водата, разпенена от носа на кораба. — Ободряващ солен въздух, скърцането на въжетата и платната — о, наистина колко чудесно е това.

— Дяволски се радвам, че смяташ така — озъби се Джил. — Мен да питаш, винаги бих предпочела да имам под себе си кон.

— Говориш като истински сребърен кинжал, мила ми гургулице, но пренебрегваш голямото преимущество, което дава животът на кораба — свободното време. Време да планираме, да кроим, да тънем в мрачни мисли как да отмъстим за злините, сторени на нашия Родри; но най-хубавото от всичко — време да учиш бардекски.

— Трудно ли е да се научи?

— О, съвсем не! Първия път, когато бях там, го научих за две седмици.

Но Саламандър забравяше, че е не само наполовина елф, с естествена склонност към езиците, но освен това човек с изключително подготвено и дисциплинирано съзнание. За Джил ученето беше влудяващо. Тя се подчиняваше на безкрайните упражнения със Саламандър, но след часове, прекарани в задушната кабина, упорството й започна да го дразни. Само след два дни неговото търпение се изчерпи.

— Виж какво, малка глупачке! — изръмжа една сутрин той. — Трябва да слагаш прилагателните преди съществителните! Ако речеш „орно маното“, все едно казваш „кучета десет“. Десет кучета са „маното орно“.