За строгостта на законите, които регулираха продажбата на варвари, може да се съди по това, че когато при него се появи такъв, чийто договор не беше напълно в ред, Бриндемо се поколеба дали да го продава. Обикновено веднага би предложил такава ценна стока на някоя от големите къщи в Милетон и би поискал за нея много висока цена. Варваринът беше малко над двайсет години, изключително красив, с гарвановочерна коса и сини като метличина очи; държеше се с аристократично изящество и, най-хубавото, вече знаеше доста бардекски, като допълваше познанията си със скорост, подсказваща рядка способност за научаване на езици. Тоест щеше да е великолепен лакей, с възможност след време да се издигне с работа до домоуправител, ценен член на домакинството, който един хубав ден щеше да получи свободата си и да бъде осиновен в клана.
За нещастие съществуваха договорът за продажба и изключително неудобният факт, че робът дори не помнеше името си. Предишните му собственици го бяха нарекли Талиейсин, но той без колебание признаваше, че това име не означава нищо за него. Не си спомняше нищо — семейство, роден град, — нищо за живота преди деня, в който е бил продаден. Тъй като, за да го държат в подчинение, предишните собственици му бяха давали опиум, Бриндемо се погрижи той да получава изобилна и добра храна и да спи, колкото си ще. За съжаление доброто отношение не даваше ефект; младежът не беше в състояние да си спомня повече от преди.
— Ти ме изваждаш от търпение, Талиейсин от Пирдон — каза една вечер на деверийски Бриндемо. — Но пък не се съмнявам, че и себе си изкарваш от търпение.
— Разбира се — робът се усмихна със странната си, пленителна усмивка. — Кой не би искал да знае истината за себе си?
— Ами! Има много хора, които я крият дълбоко в сърцето си, за да не се изправят никога пред нея. Може да си един от тях. Дали не заради нещо така ужасно, че за да го забравиш, си изтрил напълно паметта си?
— Кой знае? На такъв ли ти приличам?
— Не, макар че според мен, въпреки твоя чар, си опасен човек. Не бих ти дал меч или кинжал.
Талиейсин отклони бързо поглед, очите му се замъглиха, сякаш мислите му бяха направили странен обрат.
— Кинжал — прошепна Бриндемо. — Означава ли тази дума нещо?
— Донякъде — говореше бавно, почти насила. — Не мога да открия спомена. Думата само някак подръпна паметта ми.
Бриндемо въздъхна с пресилен драматизъм.
— Двайсет и пет зотара! Спокойно мога да те продам за двайсет и пет златни зотара, стига да успеем да открием истината. Знаеш ли колко струва един зотар?
— Право да си кажа, не.
— С тях мога да купя десет прасета, а дори пет от тях ще са заплодени… ай!
— Кръв капе от сърцето ми за теб.
— О, сарказъм значи, но бих ли могъл да ти се сърдя? Това е добър признак. Съзнанието ти се връща за живот. Но ще ти кажа, че чакам гостенин тази вечер. Той би могъл да те познае или да пришпори с нещо съзнанието ти. Нямам сили повече да понасям това. Двайсет и пет зотара, а ти стоиш тук и не мога да те продам. Както казват в твоята родина, сърцето ме боли.
Докато чакаха Ариано, Бриндемо учеше роба как трябва да налива вино и да сервира чаши от поднос. Талиейсин се учеше сериозно и с интерес, който не беше лишен от известен чар — до голяма степен като умно дете, което е решило да върши нещо, макар и да му се струва смешно, за да направи удоволствие на родителите си. Но Бриндемо винаги съзнаваше, че робът е покорен само защото си е изгубил паметта. Талиейсин се движеше като състезател в бой с ножове (професионалните бойци на арената бяха единственото нещо, с което Бриндемо можеше да свърже тази особена походка, сякаш плъзгане по земята и привидно отпуснатата стойка, докато всъщност човекът беше непрестанно нащрек), до положение, че изпитваше неудобство, като го гледаше как се върти около сребърния поднос — досущ лъв с каишка около шията, който ходи след господарката си като домашна котка. Не биваше да го купувам, мислеше злощастно той; трябваше да кажа „не“ на Барума. Но по този начин мъката му само се задълбочи, защото знаеше повече от добре, че не е в състояние да откаже каквото и да е на Барума.
Ариано дойде точно когато камбаните на храма отбелязваха часа на залеза. Бриндемо го посрещна лично на вратата, след което го въведе в главната зала — дълго помещение с бели и сини плочки на пода и тъмнозелени стени. В единия край имаше нисък подиум, по който около месингова масичка се търкаляха разхвърляни шарени възглавници. След като се настаниха на нея, Талиейсин им поднесе чашите с вино, сетне приседна почтително на ръба на подиума. Ариано беше сбръчкан дребен мъж, който криеше плешивостта си под бяла ленена шапчица. Той го огледа с лека, но не враждебна усмивка.
Читать дальше