Катрин Кер - Магия за дракон

А сега, както му бяха казали, любимият братовчед Родри се намираше в ръцете на същите тези зли хора. Обикновено беше в състояние да сдържа мислите си, но когато най-малко очакваше, например докато разговаряше с някой васал, просто вървеше по коридора или надничаше небрежно от прозорец, споменът се надигаше като убиец и го пронизваше. Може би Родри страдаше така, както е страдал и Камдел. При тази мисъл гърлото го стягаше от ярост, а когато поемаше дъх, тя опалваше дробовете му и той отново се кълнеше да отмъсти; ако тези зли магьосници бяха карали братовчед му да страда дори и толкова време, колкото кукурига петел, тогава нищо на този свят, било то крал или деомер, не би го спряло да събере войска и да налетят на Бардек като ято орли, даже ако се наложи да разори рана си и поиска всеки дълг на чест и обещание за съюз, който бе получавал. А тъй като беше дал този обет на боговете, залагайки честта на своя клан, не ставаше дума за празна хвалба.

Би се изненадал, ако разбереше, че Тъмните братства знаеха за неговата ярост, но и доволен да научи, че се бояха от него.

По онова време централното плато и особено планинската част в Югоизточна Суртина, най-големия остров от Бардекския архипелаг, представляваше рядко заселена, просторна вълниста местност, която се спускаше от острия хребет на млада планинска верига. Официално тя попадаше под юрисдикцията на архонтите на Пастедион и Вардет, които отделяха и даряваха, когато им скимне, земя на своите поддръжници, тъй като на ястребите и полските мишки, които я обитаваха, не им минаваше и през ум да спорят по въпроса. Земевладелците на свой ред отдаваха под наем парцели за земеделски или скотовъдни стопанства, а дори в няколко отделни случая — за вили и провинциални имения на богатите. Приходите от даренията бяха мършави, но престижът — огромен. Като допълнителни облаги — архонтите и законите бяха много далеч, така че получилите дарения можеха да живеят в тях както си щат, до голяма степен като деверийски лордове.

Горе, в сърцето на планинската местност, току под надвисналата, тъмна с боровете си планина, беше разположено имение, купено и застроено седемдесет години преди това от пенсиониран държавен служител на име Тондало. Той получаваше наеми от някои свободни животновъди, но собствените му роби отглеждаха достатъчно храна, лен и т.н., така че той в максимална степен задоволяваше сам всичките си потребности. Много рядко по някой от робите се показваше на пазара в местния град Гонджало; още по-рядко пред портите му се появяваше посетител. Тъй като малцината съседи бяха прекалено заети да обработват собствената земя, за да си пъхат носовете в неговите дела, всеки приемаше за дадено, че имението се управлява от трето поколение наследници на Тондало. Щяха да бъдат шокирани, ако разберяха, че самият старец продължава да е жив, но не поради добро здраве.

Всъщност, разбира се, Тондало нямаше как да има наследници, защото беше евнух, кастриран като момче, за да няма семейство и по този начин да сведе интересите си единствено до държавните дела на Бардек. Тъй като обладаваше блестящата способност да обръща внимание на всяка подробност, той се бе издигнал високо и бе взел активно участие в политическите борби в своя град, ставайки достатъчно богат, отначало да откупи свободата си, сетне — внушителна къща в града, и накрая — това самотно имение. Сега, вече на повече от сто и шейсет години (всъщност не си спомняше точно кога е роден), живееше в необходимото уединение. Беше станал не само неимоверно тлъст (по-скоро омразна последица на кастрацията, отколкото от привързаност към удоволствията и доброто похапване) и едва ли можеше да пътува, но освен всичко се нуждаеше от спокойствие за работата си. Толкова отдавна и така дълбоко се бе потопил в изкуството на тъмния деомер, че беше станал водач на Братството, доколкото обреклите се на хаоса можеха да понесат някой да ги води. За тези хора той вече нямаше име. Познаваха го просто като Стария.

Разбира се, в повечето случаи не изпитваше потребност да пътува. Поддържаше връзка с други членове на Тъмния съвет, сканирайки в мастилница, пълна с черна течност. Направо виждаше картини от делата на различните си съюзници и подчинени из цяла Суртина. От време на време по някой куриер пристигаха книги и материали, необходими за различните му магически занимания. (Разбира се, куриерите повече не се връщаха или поне не се връщаха живи.) Когато целият Съвет заседаваше, това ставаше във въображаем храм на астрално равнище, а не из планините или градовете на Бардек. В някои случаи обаче искрено желаеше да има как да пътува по важни задачи, вместо да поверява изпълнението им на по-млади ученици, все още усвояващи тъмното изкуство. Поради самото си естество изучаването на тъмния деомер прави човека напълно недостоен за каквото и да е доверие.