Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Голите му плещи бяха широки и масивни като тези на Карамон. Около врата му се виеше дълга сплетена коса, очите му пламтяха със студен блясък. Храстите прошумоляха и към Танис се насочи острие на копие.

— Свалете жалките си оръжия — предупреди ги мъжът. — Обкръжени сте и нямате никакъв шанс.

— Това е трик — изръмжа Стърм, но още докато говореше, три огромни клона се отчупиха и паднаха с трясък на земята. Появиха се още въоръжени с копия мъже и започнаха да затягат обръча около приятелите.

Първият закрачи към тях. Те застинаха от изумление, а ръцете им пуснаха дръжките на мечовете.

Мъжът изобщо не беше човек, а кентавър! Той се понесе грациозно и мощните му мускули се очертаха ясно върху гръдния кош. Направи категоричен жест и останалите кентаври също излязоха на пътеката. Флинт кихна.

— Трябва да дойдете с нас — заповяда водачът.

— Брат ми е болен — изръмжа Карамон. — Не отиваме никъде.

— Сложете го на гърба ми — изрече студено кентавърът. — Всъщност всички сте уморени, затова се качете върху нас — ще ви отведем, където трябва.

— А къде трябва да отидем? — попита Танис.

— Не ти се полага да задаваш въпроси! — Кентавърът се пресегна и побутна Карамон с върха на копието си. — Отиваме надалеч и ще пътуваме бързо. Предлагам да яздите. Но не се бойте. — Той се поклони на Златна Луна, протегна предния си крак и докосна сплетената си коса. — Тази нощ няма да ви сполети зло.

— Танис, моля те, искам да пояздя! — примоли се Таселхоф.

— Не им вярвайте! — изръмжа злобно Флинт.

— Не им вярвам — натърти Танис. — но в случая нямаме кой знае какъв избор. Райстлин не може да ходи. Ние също сме накрая на силите си. По-добре е да се подчиним. Хайде, качвайте се!

Карамон изгледа кентаврите с подозрение, взе брат си на ръце и го сложи на гърба на единия от тях. Тялото на Райстлин се отпусна безжизнено.

— Качи се и ти — каза кентавърът на Карамон. — Мога да нося и двама ви, а брат ти ще се нуждае от подкрепа, защото ще препускаме бързо.

Огромният воин се изчерви от неудобство, покатери се върху широкия му гръб, а краката му провиснаха почти до земята. Той подхвана тялото на магьосника и кентавърът препусна. Таселхоф скочи въодушевено върху следващия кентавър, но както можеше да се очаква, падна от другата страна и зарови лице в калта. Стърм въздъхна тежко, хвана кендера за яката и го качи върху гърба на кентавъра. След това, преди джуджето да успее да се възпротиви, вдигна и него и го настани зад Тас. Флинт направи опит да измърмори нещо, но кентавърът потегли и той се разкиха.

Танис се качи върху първия кентавър, който очевидно беше водачът.

— Къде ни водите? — попита отново.

— При Господаря на гората.

— Кой е той. Като вас ли е? — Господарят на гората е тя.

Танис понечи да попита още нещо, но едва не си прехапа езика, защото кентавърът препусна бясно и се наложи да се притисне плътно към гърба му. По някое време почувства, че се изплъзва, и обхвана с две ръце тялото под себе си.

— Не ме стискай! Моя грижа е да останеш на гърба ми. Отпусни се и само се подпри на ръцете си. Така. Придържай се с крака.

Той препусна през гората. Лунната светлина изчезна, погълната от гъстите дървета. Клоните закачаха дрехите на Танис, но кентавърът нито един път не промени посоката и не забави ход.

Най-накрая спряха. Полуелфът не виждаше нищо. Наоколо бе непрогледен мрак. Дори и жезълът на магьосника не светеше. Разбра, че спътниците му са наблизо, защото чуваше повърхностното дишане на Райстлин, дрънченето на оръжията на Карамон и неудържимите кихавици на Флинт.

— Тази гора е изпълнена с мощна магия — отговори му магьосникът, когато Танис го запита. — Тя потиска всички други магии.

Безпокойството на полуелфа нарасна.

— Защо спряхме?

— Защото пристигнахме. Слизай! — отсече кентавърът.

— Добре, но къде сме? — Танис слезе от широкия гръб и се огледа, но не видя нищо. Дърветата препречваха дори най-малкия лъч лунна или звездна светлина.

— Намирате се в сърцето на Черната гора — осведоми ги кентавърът. — Сега съдбата ви зависи от това, какво ще ви отреди Господарката на гората.

— Чакай! — извика гневно Карамон. — Не можете просто така да ни оставите насред гората, слепи като котета…

— Спрете ги! — заповяда Танис и посегна към меча си. Но оръжието му беше изчезнало. Мощната ругатня на Стърм възвести, че и той бе открил същата липса.

Чу се трополене на копита и шум на листа. Кентаврите си бяха отишли.