Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Не напускайте пътеката! — предупреди ги магьосникът.

Танис въздъхна.

— Райстлин — изрече търпеливо, — всичко е наред. Пътеката се вижда много добре. — Ще се отдалечим от нея на не повече на три метра. Трябва да си починеш. Всички трябва да отдъхнем. Виж… — Танис му показа картата. — Мисля, че това не е Черната гора.

Райстлин блъсна картата с надменно изражение. Останалите не му обърнаха никакво внимание и тръгнаха из поляната, за да подготвят лагер за пренощуване. Стърм седна до едно дърво и примижа от болка, а Карамон измери с гладен поглед шаващите между дърветата сенки. Таселхоф отиде да търси дърва за огъня.

Лицето на магьосника се изкриви в саркастична усмивка.

— Големи глупаци сте. Това е Черната гора и ще го разберете още преди края на нощта. — Сви рамене и добави: — Както каза, аз също имам нужда от почивка. Но няма да мръдна от пътеката. — Той седна и сложи жезъла до себе си.

Карамон видя погледите, които останалите си размениха, и се изчерви.

— Ей, Райст, ела при нас. Тас отиде за дърва, а може да щели и някой заек.

— Не стреляйте по нищо! — Този път Райстлин не шепнене и всички го изгледаха учудено. — Не наранявайте нищо в Черната гора! Нито едно растение, дърво или животно!

— Прав е — каза Танис. — Трябва да прекараме нощта тук и не искам да убиваме животни, освен ако не се налага.

— Елфите и без това мразят да убиват — измърмори Флинт. — Магьосникът иска да ни изплаши до смърт, а ти — да ни умориш от глад. Само се надявам, ако нощес ни нападне нещо, поне да става за ядене!

— Съгласен съм с теб, джудже — въздъхна Карамон, отиде при поточето и се опита да залъже глада си с вода, като почти го пресуши.

Таселхоф се върна с дърва за огъня.

— Не съм ги кършил — увери кендерът Райстлин. — Просто ги събрах.

Но дори магьосникът не успя да ги запали.

— Мокри са — предаде се той накрая и прибра огнивото.

— Ще ни трябва светлина — обади се Флинт, когато мракът започна да се сгъстява. Звуците в гората, които допреди малко им се струваха безобидни, станаха зловещи и заплашителни.

— Нали не те беше страх от разни приказки за деца? — изсъска магьосникът.

— Не — отсече джуджето. — Просто искам да съм сигурен, че кендерът няма да ми пребърка торбата в тъмното.

— Добре — каза Райстлин с необичайна мекота и изрече магическата дума: -Ширак! — От кристала на жезъла му се разля призрачна бяла светлина, която не само че не разпръсна мрака — направи го още по-зловещ. — Ето ви светлина. — Магьосникът забоде жезъла във влажната земя.

В този момент Танис разбра, че нещо се е случило с елфското му зрение. Вместо топлата червена светлина около фигурите на приятелите си виждаше само тъмни сенки на фона на непрозрачната чернота на поляната. Той не сподели нищо с тях, но в душата му се прокрадна червеят на страха.

— Ще остана да пазя — предложи Стърм. — С тая рана, така или иначе, не трябва да заспивам. Навремето познавах един, който заспа и повече не се събуди.

— Ще пазим по двойки — каза Танис. — Аз и ти сме първи. Останалите разтвориха торбите и легнаха на тревата. Само Райстлин остана на пътеката. Светлината на жезъла осветяваше закачулената му глава. Стърм се настани под едно дърво. Танис отиде до езерото и започна да пие жадно, но изведнъж чу зад себе си странен вик. Побърза да извади меча си и се изправи. Другите също бяха извадили оръжията си. Райстлин не помръдна.

— Приберете тези безполезни вещи. Няма да ви свършат никаква работа — каза той. — Това са същества, които могат да се убият само с магически меч.

Бяха обкръжени от цяла армия. Всички си припомниха думите на Карамон: „С живите мога да се бия всеки ден, но не и с мъртвите.“

Тези воини бяха мъртви.

Излъчваха бледа светлина, сякаш топлината, която бяха притежавали приживе, не ги беше напуснала и след смъртта. Плътта им бе изгнила и очертанията на телата им бяха плод единствено на спомените на душите им. Но тези души явно помнеха и други неща — древните достолепни доспехи, с които бяха облечени, и оръжията, които можеха да причиняват добре запомнената смърт. Неживите нямаха нужда от тези оръжия. Те можеха да убиват само с допира на мъртвешките си ръце.

Танис, който никога не бе изпитвал ужас пред същества от плът и кръв, се замисли трескаво какво да предприеме. Обзе го паника и първият му порив бе да изкрещи на останалите да бягат накъдето им видят очите.

Той се ядоса на себе си и се насили да се върне в действителността. Действителност! Каква ирония! Беше безполезно да бягат — щяха да се изгубят. Трябваше да останат тук и по някакъв начин да се справят със ситуацията. Той пристъпи към призрачните воини. Те не помръднаха и не направиха нито едно заплашително движение. Просто стояха на пътеката. Опита се да ги преброи, но не можа, защото някои от тях присветваха и ставаха по-видими, докато в същото време други избледняваха и се разтваряха във въздуха. Не че това имаше някакво значение, призна пред себе си Танис и усети студена пот по тялото си. Всеки от тези неживи воини можеше да ги убие само с едно докосване.