Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Ще видим — процеди едва чуто през зъби. Обърна се и тръгна, подпирайки се тежко на жезъла си. — Братле, идваш ли?

Карамон изгледа гневно Стърм и влезе в гората след брат си. Останалите ги последваха и оставиха Танис и Флинт сами във високата трева.

— Нещо май остарявам — обади се неочаквано джуджето.

— Глупости — отвърна му с усмивка полуелфът. — Ти си като…

— Не, нямам предвид мускулите и кокалите — джуджето огледа мазолестите си ръце, — въпреки че и те са достатъчно стари. Говоря за духа си. Преди много години, когато останалите още не са били родени, ти и аз влизахме в омагьосаните гори, без изобщо да се замисляме. А сега…

— Горе главата — изрече с изкуствена приповдигнатост Танис, обезпокоен от нерадостни мисли, които минаваха през главата на приятеля му. За пръв път, откакто бяха напуснали Солас, го огледа отблизо, Флинт изглеждаше стар, но той винаги бе изглеждал така. Лицето, от което не се виждаше почти нищо заради огромната сива брада, дългите мустаци и надвисналите вежди, беше кафяво и набръчкано като стар пергамент. Мърмореше и се оплакваше, но той винаги правеше това. Промяната бе в погледа му. Нямаше я трескавата жизненост.

— Не се поддавай на прокобите на Райстлин — окуражи го Танис. — Ще видиш, не тази вечер ще седнем край огъня и ще се смеем на историите му с призраци.

— Надявам се — въздъхна Флинт и след малко добави: — Някой ден ще се забавиш фатално заради мен, приятелю. Не искам някога да си зададеш въпроса, защо се мъкнеш с едно старо мрънкало.

— Няма да си го задам, защото това старо мрънкало ми е нужно — възрази Танис и постави ръка на набитото му рамо. След това махна към гората. — Нужен си ми, Флинт. Всички те са толкова… млади. Ти си като една непоклатима скала, на която мога да се облегна без страх и да развъртя меча си.

Джуджето се изчерви от удоволствие, подръпна брадата си и се прокашля.

— Ами да, ти винаги си бил сантиментален. Хайде. Губим време. Искам да прекося тази откачена гора колкото се може по-бързо. — И добави: — Много ще се радвам, ако това стане по светло.

Единственото, което Танис изпита, когато навлязоха навътре в гората, бе облекчение, че се е скрил от палещите лъчи на слънцето. Той си припомни всички легенди, които бе чувал за Черната гора, и приказките за призраци, които хората разправяха нощем около огнището. Спомни си и предупреждението на Райстлин. Разликата между легендите и действителността бе в това, че гората изглеждаше пълна с живот. В нея не цареше мъртвешката тишина, която бяха очаквали. Сред храстите подскачаха дребни животни, в клоните пееха птици. Въпреки че нямаше никакъв вятър, листата шумоляха и цветята се поклащаха като живи.

Въпреки това никой не свали ръка от оръжието си. Бяха подозрителни и недоверчиви. Известно време се опитваха да стъпват безшумно по опадалите и изсъхнали листа, но накрая Тас избърбори нещо от рода на „що за тъпотия“ и спътниците се отпуснаха. Всички освен Райстлин.

Около два часа вървяха с бърза и отмерена крачка по равната пътека. Сенките започнаха да се издължават едва когато поеха надолу. Гората действаше успокояващо на Танис. Не се боеше, че отвратителните крилати същества ще ги последват. Тук сякаш нямаше друго зло, освен, както бе казал Райстлин, злото, което всеки сам донасяше. Той погледна магьосника, който крачеше с наведена глава. Сенките на дърветата сякаш се събираха около слабоватата му фигура. Танис потръпна и осъзна, че въздухът беше захладнял, след като слънцето се бе скрило зад върховете на дърветата. Трябваше да потърсят място за нощуване.

Извади картата на Таселхоф и я разгледа за последен път преди да се стъмни съвсем. Картата беше елфска и на нея бяха изписани с изящен почерк думите „Черната гора“, но очертанията й изглеждаха доста смътни и затова Танис не можеше да бъде сигурен дали надписът се отнася тази гора, или за другата, която се намираше по на юг. Накрая реши, че Райстлин е сбъркал — това не можеше да е Черната гора. Или ако беше тя, нейното зло бе плод единствено на въображението на магьосника. Продължиха напред.

Скоро се здрачи и последните лъчи на залязващото слънце очертаха с необикновена яснота всичко наоколо. Компанията започна да забавя ход. Райстлин куцаше и дишаше тежко, а лицето на Стърм беше придобило пепеляв оттенък. Танис тъкмо се канеше да обяви почивка, когато пътеката — сякаш предусетила намерението му — ги изведе на широка зелена поляна с примамлива гъста трева. В единия й край бълбукаше извор, чиито води се спускаха по камъните и оформяха плитко езерце. Поляната беше оградена от високи дървета, които се извисяваха като стражи. В момента, когато я видяха, слънцето почервеня и се скри. Между дърветата се спуснаха мъгливите сенки на нощта.