Фред Саберхаген - Костите на Мерлин

Ситният дъжд все още валеше безмилостно, Фишър се забави, докато слагаше тъмната си шапка — достатъчно дълго, за да вдигне поглед към определено място на северозапад в небето, където мъждукаха няколко звезди. Звездите бяха впечатляващи, както винаги, без значение кога и къде някой ги гледа. Щеше му се да види и тазвечерната луна, преди да продължи със задачите си, но облаците не му даваха никаква възможност. Но по лицето му се познаваше — онова, което видя на небето, му вдъхна увереност.

След като разсеяно провери дали е заключил колата, той закуца със стабилна крачка, без нито да бърза, нито да се колебае, право към линейката. При всяка крачка се подпираше на бастуна, чийто вид на моменти внезапно се променяше, щом попаднеше в сянка, извън ослепителната светлина на лампите, осветяващи паркинга. Имаше мигове, когато само на звездната светлина той изглеждаше като строшена тояга или може би дръжка на пречупено копие без острие.

В тази тъмнина и влага прозорците на безмълвната линейка бяха непроницаеми и Фишър не можа веднага да се увери има ли някой вътре. В днешно време не можеше да се долови само с вслушване дали моторът е запален или не. Но в момента това вероятно нямаше особено значение. Без никакво колебание той вдигна закривения край на своя бастун — съмнителен на вид, но му вършеше работа, и рязко почука по предното странично стъкло. То веднага се смъкна надолу колкото да се провре длан, и сред мрака вътре се очерта неясният образ на женска глава, увенчана с тъмна, гладка коса. Нещо проблясваше в тъмночервено, вероятно украшение. Виждаше се и високата яка, обгърнала шията й.

— Как е той? — попита Фишър на език, много различен от съвременния английски, на който бе разговарял по телефона. Протегна леко врат и присви очи — опитваше се да погледне вътре в колата. В задната част на линейката му се стори, че различава човешко тяло на кушетка, обкръжено от смътни сенки. Стори му се, че разпознава и една-две от тях и кимна в мълчалив поздрав, който остана без отговор.

— Както очаквахме — гласът на жената на шофьорското място беше мек и нисък, макар и невинаги, но в него все пак се долавяше тлеещ гняв и чувство за велика цел.

— Мисля му доброто — рече Фишър.

— Според мен не му мислиш доброто.

— Честна дума, моля се да оздравее.

— Докато с всички сили се стараеш това да не стане. Значи се молиш за чудо!

Пусна това покрай ушите си. С леко движение на главата и очите посочи тъмната стена над тях и греещите по нея прозорци.

— Жената в сградата сама ли е още?

— Ще ми се да остане малко по-дълго сама. Докато съм напълно готова да вляза.

— Аз влизам още сега — заяви той твърдо. — Имам намерение да говоря с нея, по възможност преди теб.

Гласът, който се обади от вътрешността на линейката, беше тънък, мразовит и отдалечен:

— Казах ти какво искам. Предупредиха те.

С упорито усилие Фишър се опита да потисне неволното потреперване и според него успя. Поклати глава.

— Не съм ти враг. Един твой ИСТИНСКИ враг, без съмнение, сега бърза насам, но ти трябва да го знаеш толкова добре, колкото и аз.

Не получи отговор. Започна да се извръща, ала рязко се обърна пак назад.

— Свърза ли се с нея? — той вдигна очи към осветения прозорец.

— Не още.

— Тя знае ли, че тази кола е паркирана тук и изглежда като линейка?

Никакъв отговор.

— Ако наистина знае, че е тук, на паркинга, според тебе какво си мисли тя, че прави тук?

— Ще ти се наложи ти да я питаш — ако смяташ наистина да влезеш.

Най-накрая накуцващият посетител се обърна и се отдалечи със същата сигурна, неравна крачка, с която беше се приближил, облягайки се на бастуна.

Щом стигна до входа на зданието, вниманието му бе привлечено от нещо невероятно, което съзря с крайчеца на окото си — бързото, пъргаво движение на нещо, голямо колкото човек, движещо се обаче на четири крака.

Фишър бързо се врътна около бастуна си и погледна назад — не натам, накъдето бе изчезнало съществото, а към потъналата в мрак линейка.

Щом се извърна бързо, мярна и друг едър звяр, който скочи между него и дъждовното небе, плъзна се по високата бетонна стена и изчезна зад дебелите стени на огромния контейнер за боклук.

Но раненият, накуцващ Фишър имаше сили да се справи със събития на това ниво на странност. За миг той отново се извърна и тръгна по своята работа.

Стигна главния вход, обкръжен от весели външни лампи — това го порази, изглеждаше му неуместно. Като не обърна внимание на няколко едро напечатани бележки, до една демонстриращи липса на гостоприемство, той натисна едно копче до вратата, молейки да бъде пуснат по най-баналния начин.