Фред Саберхаген - Костите на Мерлин

Наложи се да натисне звънеца още няколко пъти и почти се бе облегнал на него, когато раздразненият глас на Илейн Брусън най-сетне се обади по интеркома.

— Аз съм Фишър, доктор Брусън. Пак повтарям, трябва да се срещнем.

Гласът й застърга още по-силно през високоговорителя.

— Махайте се! Любезно ви моля да не ме безпокоите повече. Лека нощ.

И отново тишина, Фишър посрещна факта, че ще му се наложи да се позанимава с няколко ключалки и вероятно с повече от една алармена система, за да успее да влезе. За миг се съсредоточи и успя да свърши необходимото с едно-единствено потропване с дъбовия си бастун по желязната врата, придружено със заповед. Ключалката веднага послушно изщрака, а алармите изобщо не се обадиха — всичко това бе постигнато с известна сериозна загуба на психична енергия. Заля го вълна от умора.

Като разтърси глава в напън да я преодолее, посетителят отвори вратата и влезе наперено вътре. Стъпките му отекнаха по тъмните, празни коридори. След като подмина асансьорите, въпреки че ходеше трудно, той закуцука през плътния мрак. Заизкачва се по широкото мраморно стълбище, очевидно останка от онова време, когато сградата е била частен дом и старият Антробус все още е живял в нея. Да, добрият стар Антробус. Ехото и спомените, събудени от къщата, навяваха зловещо чувство на посетителя.

Един етаж по-нагоре той изостави познатата стълба и закуцука по широк коридор. Изпод вратите се процеждаше слаба светлина и му беше по-лесно да вижда накъде върви. В една от тези осветени стаи пред него доктор Илейн Брусън, сама, продължаваше предано да се бори с работата си. Сигурно още не бе осъзнала, че и тя, и нейната лаборатория са били безмилостно отрязани от останалия познат свят. Не би могла да го очаква; можеше само да се надява, че няма да изпищи, щом той се появи.

Е, независимо дали той щеше да се натрапи на трудолюбивата научна работничка или не, тя нямаше да остане задълго сама.

В състояние на пълно нещастие нашата малка групичка напредваше спънато сред мрака и дъжда. Измервахме изминатия път в болезнени метри по окаяната пътека, само кал и стърчащи камъни. Гласът на Бран, който водеше воловете, монотонно ту се издигаше, ту спадаше — току сипеше ругатни срещу импулса, който го бе подтикнал да предизвиква смъртния гняв на Комор. Той свободно признаваше, че е най-виновен от всички и вече ни бе помолил за прошка.

Останалите предимно мълчахме, освен Джандрий, която безпомощно стенеше, винаги щом каруцата подскочеше на някой камък. Всички бяхме простили на Бран, не можехме и да си помислим да постъпим иначе. Страхът ни, придружен с изтощение, се бе изродил в нещо, прилично на отчаяние, когато мирисът на море, който вятърът хвърляше в лицата ни, изведнъж се усили. А в същия миг пътят, който изглеждаше също толкова объркан, колкото и ние, но също като нас се стараеше с всички сили да не прехвърли ръба на някоя крайбрежна скала, изведнъж рязко зави наляво.

Бран, Пресуши шише и Мод — тя подаде глава от каруцата само заради това — започнаха свирепо да се карат помежду си — надвикваха вятъра и изясняваха идеите си, леко отличаващи се една от друга, относно едничката ни останала надежда: ако някак си успеем да слезем при водата, там може да намерим лодка, дори толкова голяма лодка, че всичките да се поберем в нея. Можеше да намерим някъде и две, вързани една за друга. А беше вярно, че понякога хората си криеха лодките на най-неочаквани места покрай речния или морския бряг. Дори бе мислимо, намерим ли лодка, вятърът и вълните да ни позволят да отплуваме. Силата на вятъра и злокобният плясък на вълните в невидимите скали долу означаваха, че тази нощ океанът щеше да бъде в най-добрия случай бурен и опасен. Сигурен съм, че всички бяхме мълчаливо съгласни, че е по-добре да се удавим, отколкото да паднем живи в ръцете на Прокълнатия.

Изтощени, напредвахме бавно и трескаво по опасния път току до ръба на скалите. Не един от нас се препъна и почти не се строполи в пропастта. Но не виждахме ни път, ни дори пътека, която да ни изведе долу, където може би имаше бряг и лодки. Пътят, който следвахме — сега той вече се бе превърнал в проста диря — ни водеше все по-близо към стълпилите се, недовършени на вид постройки пред нас. Но първо трябваше да се изправим срещу безкомпромисната стена, която ги отрязваше, преграждайки тесния полуостров от край до край. На мен тази бариера бе започнала да ми изглежда повече или по-малко солидна и обикновена — в крайна сметка, това беше просто каменна стена. Зад външния зид се мержелееше голяма къща, по-скоро имение, над която се извисяваше недостроена стражева кула от твърд варовик — на този си начален етап тя се издигаше половин етаж над равнището, където беше почнал да се оформя покривът на главната сграда — ако изобщо някога постройката се сдобиеше с истински покрив. По неравния ръб на кулата и по ръба на стената имаше знаци, че строителството беше спряно за през зимата — по зидовете можеха да се различат натрупана слама и тор, втвърдени от времето и студа, предназначени да не пускат водата да проникне в зидарията.