Фред Саберхаген - Костите на Мерлин

Присъствието на Бран и Пресуши шише и виковете им, повторени на три-четири езика, които и двамата владееха, не предизвика никаква реакция у онзи, който толкова неотдавна бе запалил огъня и факлите. Съвсем скоро Бран се обърна и ни викна, Ивалд скочи и поведе воловете през отворената порта. Каруцата спря на плочите в двора. Вивиан и аз я последвахме пеша.

Бран се обърна към нас с властен тон:

— Влизаме вътре. Трябва някъде да се подслоним; навън сме живи загинали.

Нямаше нужда никой от нас да бъде придумван. Джандрий в едно прекъсване между конвулсивните родилни болки бе извадена изпод подгизналото платно на каруцата, а после я занесоха, премигваща, стенеща и мокра, в онова, което сигурно беше голямата зала на главната сграда. Струпахме се вътре — прозявахме се, от нас капеше вода — малка окаяна тълпа точно зад незащитената порта. Взехме да оглеждаме покрития с плочки под, стените с мазилка и гредите на високия покрив.

Къщата бе със скромни размери, разбира се, в сравнение с именията и замъците. Макар и незавършена, тя беше по-голяма от всички постройки, които бях виждал дотогава, и затова впечатли мен, десетгодишния, още само с размерите си. Залата бе висока цели два етажа и пропорционално дълга и широка. Правоъгълната маса в средата всъщност не беше най-важното нещо в стаята, но все пак достатъчно голяма, за да насядат двайсетина души — стига да имаше двайсетина стола. От всяка страна на огромната стая имаше каменна камина с горящ огън, а на всяка от дългите стени две факли разпръскваха светлината си по равно. В далечния край, точно срещу входа, където се бяхме струпали, имаше внушителна двойна врата от потъмнял бронз или мед с дръжки във формата на тежка желязна халка. Вратата беше затворена.

Онзи, който е бил в стаята, не можеше да я е напуснал преди повече от петнайсетина минути. Над огъня висеше не много голямо прасе, изкормено и одрано, но все още с глава и крака, което цвъртеше; почти се беше опекло, ако съдим по мириса, който се носеше из стаята и от който ти потичаха слюнки — той се смесваше с дима от горящите дърва и с други миризми, по-трудни за разпознаване.

Масата беше наредена — с чисти чинии, гарафи с прозрачна вода и вино, малко дървено буренце, пълно с медовина, и някакви чудновати шарени глинени чаши и кристални бокали. Имаше и хляб, и друго ядене, сякаш никой не бе сядал на масата. Плодовете в купата бяха с такива невиждани за мен цветове и форми, че едва ли би ми минало през ум, че тези неща се ядат.

Чак след известно време някой забеляза, че на масата има само седем стола. Единият, малко по-масивен от другите, стоеше зад далечния й край — явно, че там седи най-важният човек, а от двете й страни по равно бяха разположени по три стола.

А пред всеки от седемте стола, струпани в единия край на дългата маса, бяха наредени изящни прибори, чинии, ножове и лъжици с най-фина изработка. Чистите чинии се оказаха метални — някои сребърни, а други дори и златни.

Ясно си спомням как зяпнах от почуда срещу роговете за пиене и блюдата от римско стъкло, украсени с рисунки на странни животни в червено, жълто и зелено. Те всъщност бяха първите стъклени предмети, освен няколко лошо изработени криви огледала, които някога бях виждал.

За кратко всички ние стояхме до вратата, пристъпяхме от крак на крак и съзерцавахме събраните тук чудеса, които сякаш ни канеха, и дъждовните локви по покрития с плочки под. Всеки миг в залата биха могли да се втурнат онези, на които по право принадлежаха тази великолепна храна и тези прекрасни напитки — въоръжени и побеснели от гняв, и щяха да налетят срещу нас. Кой знае защо си представях, че с тях ще водят и свирепи кучета. Щяха да ни изхвърлят отново навън, в бурята и да загинем, а кучетата да разкъсат онези от нас, които не бяха убити на място. Миг след миг отлитаха, а тези разгневени хора изобщо не се появяваха.

Колебанието ни не можеше да продължава дълго, твърде трудно беше за нас — огънят, на който можехме да се сгреем, бе толкова близо, а миризмата на печеното прасе направо ни подлудяваше.

Без думица да каже, Бран пристъпи напред, като наполовина крепеше, наполовина носеше стенещата Джандрий. Отведе я до една масивна пейка край стената. После Пресуши шише се втурна към другия край на залата. Извади кинжала си и го заби в горещото, мазно месо — искаше да махне прасето от огъня. Прасето не беше обръщано от двайсетина минути и беше започнало да се пърли от едната страна. Пресуши шише го дръпна от огъня и го тръшна на празното място в края на масата.