Фред Саберхаген - Костите на Мерлин

Широкото главно стълбище, което започваше от нишата точно срещу главния вход, изкачваше един етаж и после рязко свършваше с временния дъсчен покрив, по който дъждът барабанеше кухо. Но нито през тази бариера, нито през довършените, измазани тавани на спалните, които заемаха по-голямата част на готовия втори етаж, не се процеждаше вода. Свещи, или огньове в камините, или и двете едновременно горяха във всички горни стаи. Пътуващите циркаджии довечера щяха да спят на топло — ако изобщо смеехме да заспим.

Хората, които са живели в тези стаи, със сигурност бяха богати — с просто око се виждаше. В къщата имаше много отделни стаи — далеч повече, отколкото бях виждал в която и да било къща.

Гласът на Пресуши шише отекна от залата долу — мърмореше, че една истинска римска вила би трябвало да има система за централно отопление.

Дрехи, които наглед стигаха да се облече цяло село — богато село — наистина имаше. Подаваха се от сандъци и гардероби в три-четири от стаите горе, чиито врати бяха отворени. Почти всичко, което видях, порази мен, невежия, с изяществото си.

Повечето врати горе бяха украсени с резба, а само една беше здраво затворена. Не ми мина и през ум да се опитвам да я отворя, защото дори и в ранното ми детство малко врати оставаха затворени за мен. Щом се изправих в тази странна къща срещу дървената врата и си затворих очите, успях да видя зад клепачите си някои неща в стаята зад нея. Вътре имаше няколко интригуващи високи полици или шкафове, пълни с много сложни неща, чиято природа все още не можех да разпозная. Там се движеха някакви хора — мъже и жени, които никога не бях виждал. Бях абсолютно сигурен, че хората, които съзрях, не бяха зад онази врата, докато я гледах, но някога са били в тази стая. Или пък щяха да бъдат там в бъдеще. Образите бяха размазани и преливаха от магия, чиято жизнена сила и странност не приличаха на нито една магия, преживяна от мен досега.

Най-живото и забележителното от тези видения беше образът на онази, която, щом видях, нарекох Дамата с накитите. В нея имаше нещо различно, уникално; бавно осъзнах, че тя вероятно никога не бе влизала в тази къща и може би никога нямаше да влезе. И когато се вглеждах в нея, можех да я видя по-ясно от останалите. Не беше по-стара от Джандрий, или поне не изглеждаше, но по никакъв друг начин не приличаше на жената на Бран. С гарвановочерна коса, стройна, с бледолика екзотична красота, украсена с перли и диаманти; на врата й проблясваше огромен червен скъпоценен камък. Облечена в платове и кожи, които не знаех как да нарека, моята Дама с накитите се бе излегнала грациозно върху обвита с копринени драперии кушетка, сред слънчева стая с варосани стени. Огромна жълтеникава котка с лъскав косъм, с украсен със скъпоценни камъни нашийник, пантера или лъвица — по онова време аз не знаех тези думи — се бе излегнала в краката й. Без и да подозира, че я наблюдавам, Дамата с накитите се взираше в огромен кръгъл кристал, поставен на стойка до леглото й. И знаех, с онова знание, което получаваме от сънищата, че се взираше в някакво свое собствено видение.

И изведнъж сякаш нейната магия успя и черните й очи се впиха в мен. В тях сияеше триумф и сякаш задаваха нетърпелив, настоятелен въпрос.

Каза ми думите с глас, безмълвен като затворената врата, от която излезе — устните й дори не помръднаха, ала все пак думите и дори тоновете се чуваха ясно, тъй че почувствах, че ще позная този глас, ако някога го чуя по нормален начин.

КЪДЕ СА КОСТИТЕ? КЪДЕ СА, МЛАДИ МОМКО?

Кости? Не се и усъмних, че думата бе точно тази, това бе идеята — дамата искаше да й отговоря. Но всичко, което знаех, беше, че можеше да говори и за остатъците от печеното прасе долу в залата. Отворих уста, но не можех да отвърна нито на глас, нито по друг начин.

Но дамата изгаряше от нетърпение и нямаше да ме пусне толкова лесно. Тя властно настоя, без да помръдва изящните си устни.

КОЙ СИ ТИ, МОМЧЕ? КАЖИ МИ, КАКВО ОБЩО ИМАШ С МЕРЛИН?

Разбира се, знаех това име — всеки бе чувал разказите за могъщия магьосник на крал Артур. Но можеше да ме попита със същия успех и какво общо имам с Човека от Луната.

Когато Дамата с накитите разбра, че и с последния си въпрос нищо не постигна, усмихна се с най-любезната си усмивка — тя много би отивала на лицето на нейната лъвица — и опита по-мек подход.

КАК СЕ КАЗВАШ, МОМЧЕТО МИ? КЪДЕ СИ? НЕ ТЕ ВИЖДАМ ЯСНО. — Образът й леко се наведе към мен и се взря внимателно. — МОЖЕ БИ СИ ЗАСТАНАЛ ВЪРХУ САМАТА СКАЛА, В КОЯТО СА ПОГРЕБАНИ КОСТИТЕ НА СТАРИЯ МЕРЛИН?