Фред Саберхаген - Костите на Мерлин

Колкото повече приближавахме полупостроената стена (върху горния й ръб бяха натрупани камъни, слама и малко конски тор, нищо мистично нямаше в нея), тя се издигаше все по-висока пред погледа ни и виждахме все по-малко от сградите и онова, което беше зад тях.

В тази посока полуостровът се надигаше още повече над водата и продължаваше да се стеснява, а най-накрая свършваше, някъде на километър и половина зад постройките, с остър, скалист нос. Краят му се виждаше съвсем, съвсем смътно дори и на светлината на светкавиците, които сега проблясваха доста по-надалеч. Бе невъзможно да се каже какво имаше там, накрая на твърдата земя — още сгради или просто още скали.

Очевидно някой бе видял в този скалист, вдаден навътре полуостров, добро място за гранична крепост, защитена от нападение откъм морето.

Бран прекъсна ругатните, колкото да повтори: „Да, твоето мнение отначало изглеждаше достатъчно добро; много години минаха вече, откакто римляните строяха по нашите земи.“

— Да, обаче е римски строеж — Пресуши шише се противопоставяше далеч не неохотно на водача ни. Всички с желание му се противопоставяхме, когато си мислехме, че знаем за какво си говорим. — Я погледни как са изсечени и наредени камъните.

Наистина едва ли изглеждаше вероятно някой от нас да различава ясно подробностите по онези камъни. Но в момента Бран нямаше нито желание, нито енергия за продължителен спор, и разговорът замря. Каруцата, чиито колела напрегнато скърцаха, продължаваше да се бори с неравния път. Ивалд, чийто ред бе да кара воловете, шибаше капналите животни с пръчка.

Далеч под нас, само на метър отляво и отдясно, и все пак невидимо в мрака, морето се нахвърляше върху скалите, тътнеше сърдито и се оттегляше. Зад нас, докъдето ни чуват ушите, по едва различимия път без всякакви разклонения се простираше зловещото безмълвие на нощта.

Вече бяхме стигнали толкова близо до стената, която преграждаше пътя, че ако там имаше някакви стражи, що-годе будни, със сигурност досега да ни бяха открили. Близо до средата си каменната бариера се разрастваше в два пилона — всеки от тях представляваше по-висока и по-дебела част на същата стена. Но — смайваща гледка! — между тези два бастиона, точно по средата на зида, беше зинала тъмна празнина. Очевидно портата, която трябваше да бъде там и нормално би била затворена по това време на нощта срещу натрапници, вместо това бе оставена отворена — знак или за неразумно доверчиво гостоприемство, или за величествено нехайство.

Нещо, което можахме да определим, когато доближихме още повече, беше, че сградите, макар и само частично завършени, не бяха изоставени. Влажният морски вятър донесе миризма на пушек от дърва, а в онази част от пейзажа, оградена от двата стълба на вратата, виждах и две-три оранжевеещи се пролуки, отразяващи светлината на огъня, който гореше в една от сградите.

Приканващата ни да влезем врата изглеждаше широка тъкмо колкото да мине нашата каруца, но Ивалд спря изтощените волове точно отпред.

За миг никой от нас не посмя да влезе.

Военен пост, частна крепост, религиозна общност или укрепено имение — на когото и да принадлежеше дворът, чийто праг се готвехме да прекрачим, явно вътре никой не беше на пост.

Каруцата спря и Бран и Пресуши шише тръгнаха напред, като че ли се бяха договорили. Пресуши шише облегна ръка на дръжката на кинжала си, най-голямото оръжие, което притежаваше някой от нас.

Двамата мъже продължиха с колебливи, страхливи подвиквания на почти всяка крачка — известяваха за присъствието си. Бран вървеше крачка по-напред. Те преминаха през отворената врата и скоро ги изгубихме от поглед.

Едноръкият Ивалд се бе изкачил на високата капра и стърчеше там, вторачен в тъмното, а от носа му капеха студени капки дъжд. Ние с Вивиан междувременно се бяхме сврели под каруцата и най-накрая можехме да останем поне за малко на сухо. От време на време чувахме как Пресуши шише и Бран си говорят в тъмния двор отвъд стената. После единият тропна силно — прозвуча като удар с дръжка от кама — по нещо дървено в просмукания с влага мрак. Не последва никакъв отговор и единият от тях сигурно бе дръпнал някаква дръжка, защото изведнъж вратата се отвори с тътнещ звук и изля в нощта скромен поток от светлини на факли и огньове. Дворът като че ли беше застлан с калдъръм.

До нас, отвъд вратата, се донесе ясно гласът на Бран:

— Хей, има ли някой вътре?

Никакъв отговор.

— Хей?! По дяволите, не ми казвайте, че тук няма никой!