Фред Саберхаген - Костите на Мерлин

Това, че частният й телефон звънна — рядко събитие през последните дни, през които умишлено се бе опитала да се изолира — още повече усили усещането й за нещо необикновено. А само минути след като бе затворила на непознатия, представил се като Фишър, се принуди да признае пред себе си, че колкото и странно да изглежда, бе съвсем възможно да е останала съвсем сама в цялата сграда през нощта. Хората, които обикновено се навъртаха в склада и в изпитателната лаборатория (може би пък някой там, долу поне можеше да прекъсне този абсурден поетичен изблик на остроумие), бяха толкова откриваеми, колкото и онези от „Охрана“ или „Комуникации“. На повикванията по личните им телефони кой знае защо не отговаряше никой.

Можеше и повече да се разтревожи, но работата почти непрекъснато изискваше цялото й внимание. В съседната стая в частната й мрежа от големи паралелни процесори, които съставляваха повечето жизненоважни органи на хипостатора, нещата постепенно и гладко се приближаваха към холостадия. Още едно-две повторения и продуктът щеше да се превърне в нещо повече от просто изображение.

И все пак Илейн не успяваше да се концентрира изцяло върху работата. В отговор на някакъв едва доловим, вероятно въображаем звук отвън, тя долепи лице до стъклото на един от прозорците и огледа портала и почти целия паркинг. Макар че не можеше да надникне докрай в малката барака на входа, остана с впечатлението, че пазачът го няма.

Отдръпна се от прозореца и в ума й започнаха да се тълпят спомени за други странни случки и несъответствия, несвързани едно с друго — всяко само по себе си маловажно — възникнали по различно време през миналата седмица. Вече не можеше да си ги обяснява като чисто съвпадение. Всъщност всичко изглеждаше така сякаш някой нарочно й се меси в работата. Добре де, призна тя пред себе си, това си е чиста параноя. Но фактите си бяха факти.

Погледът на новопристигналия посетител пробяга по сградата и установи, че се е запазила добре. Бе построена някъде по времето, когато деветнайсети век е преминал в двайсети, като частен дом на ексцентричния милионер Джон Антробус. Сградата, превърната в научноизследователски център, бе почти изцяло тъмна. Само тук-там грееха няколко прозорци — косвени признаци на живот.

В онези времена, преди да изчезне завинаги по време на африканска експедиция, тръгнала доста прибързано и необмислено, собственикът бе създал фондацията „Антробус“ и й бе завещал странната сграда. Намеренията му, изброени и уточнени в клаузите на неговото завещание, били основните занимания на фондацията — очевидно той е имал предвид ключовите изследвания да се провеждат именно в нея.

В паркинга имаше места за стотина коли, а по това време на нощта той беше почти празен. Дискретна малка светлинка просветна изведнъж на едно от местата за посетители, автоматично избрано за него от охранителната система на лабораторията. Без съмнение, същата система, ако функционираше нормално, вече бе записала номера на документите на колата му и въпреки многото празни места искаше да упражнява пълен контрол точно върху онова, което щеше да заеме новодошлият.

Е, охранителната система, без съмнение, беше хитроумна, майсторска направа за второто десетилетие на двайсет и първия век. Но тази вечер със сигурност щеше да бъде преборена.

На паркинга вече имаше още две коли. Едната беше малка и нова. Той прецени, че тя трябва да е на Илейн Брусън. Докато спираше, се взря, не особено изненадан, но с определено чувство на обреченост, в другата кола. Това беше голяма линейка, масивен приспособен микробус, миналогодишен или може би тазгодишен модел. Беше паркиран, неподвижен и без светлини на местата, които обикновено се пазеха за инвалиди или за привилегировани клечки. Беше влязъл на заден ход и обърнат срещу изхода. Затворената му задна врата сочеше към сградата като че ли караше или очакваше да качи пациент, а после бързо да потегли.

Фишър едва откъсна очи от линейката, докато паркираше колата си на около шест метра по-нататък, и бавно излезе. Изправи се и се облегна на бастуна си — беше закривен, особено в горния край, но със сигурност не изглеждаше като най-обикновена патерица. Едва ли беше удобен за подпиране на подмишницата. По-скоро приличаше на туристически — солиден, нелакиран дъб.

Изправен в целия си ръст, посетителят на Илейн беше жилав, умерено висок. Имаше енергично излъчване и то го караше да изглежда доста по-млад, отколкото в колата, прегърбен на шофьорската седалка. Черните очи и черната непокорна коса контрастираха на кожата, някога много бяла и мека, ала сега немодно и нездраво обветрена и загрубяла.