Фред Саберхаген - Костите на Мерлин

Бе някъде след полунощ, когато пътят, който следвахме, неочаквано зави и хванахме посоката, която според нас не би ни отвела никъде. В тъмнината бяхме се изкачили на някаква скала над невидимо море — висока скала, ако съдим по шума на прибоя нейде долу под нас. Между Бран и Ивалд избухна кратък и безсмислен спор за това как така сме успели да се загубим.

Нито имахме намерение, нито очаквахме да се приближим толкова много до морето — но ето на, вече бяхме тук. Щом осъзнахме, че сме заседнали на някакъв полуостров, не по-дълъг от половин километър и изключително тесен, отчаянието ни вцепени. Случайна светкавица потвърди ужасния факт: наистина бяхме се хванали в съвършен капан — и отляво, и отдясно ни обгръщаше океанът, а зад нас бяха хората на Комор. Звездите се бяха скрили зад плътните облаци и намирането на вярната посока бе като игра на гатанки — и сигурно бяхме завили накриво още отдавна.

Виждаше се само пътят, по-точно тънката диря, която бяхме хванали, и според мен на никой от нас и през ум не му минаваше да предлага да се връщаме. Знаехме с кошмарна сигурност, че хората на Комор ни следват, че досега трябва да са намерили отново пътя и ще ни настигнат на зазоряване, когато отново ще могат да различат следите на двата ни вола и на каруцата.

Личи си колко сме били отчаяни, щом като мигом започнахме да се надяваме да намерим лодка. По вятъра и валящия на пресекулки дъжд — за лош късмет, твърде недостатъчен да размие следите — се познаваше, че щом стигнем океана, ще е бурен и опасен. И все пак по-добре беше да се удавим, отколкото да ни заловят. Историите за това какво прави Комор с онези, които го обиждаха, не се забравяха лесно.

Изтощени докрай, ние продължавахме да се влачим. Ала усилията ни не ни доведоха до никакъв бряг, пълен с лодки, а само до същия неравен скален ръб — и когато пореден завой ни отдалечаваше от него, почти веднага се натъквахме на ръба на друга скала, на не повече от един хвърлей от предишната. Полуостровът се стесняваше с грозна бързина, която предполагаше, че и краят му не е далеч.

И сега, когато се взряхме напред, нова светкавица ни разкри нещо, което приличаше на укрепен пост. Там се издигаха няколко сгради, прилепени една до друга. Зад тях бе и краят на полуострова, а пред тях един зид прекосяваше от край до край тясното езиче земя.

— Римски постройки — смотолеви Пресуши шише. Опитваше да го каже с нормален, прозаичен глас — като че ли беше просто случаен пътник, обсъждащ гледката. Бран възрази не много настоятелно, че изобщо нямали вид на римски — той и без това нямаше навик да спори.

И отново блесна светкавица, сякаш някакви закачливи богове удряха гигантски кремък о огниво. Този път гърмът избухна точно над нашия бряг. Бързият проблясък се изсипа над нас и ни разкри оголен пейзаж от скали и море — и на светлината успяхме да разгледаме по-добре поста и зида отпред. Там, където сушата бе широка едва десетина метра, точно преди полуостровът да се стесни съвсем, се бе простряла каменната бариера, висока около четири метра — много гладко и професионално иззидана, съвсем неподхождаща на суровия пейзаж. Пред стената имаше и плитка канавка — бяха разкъртили скалистата земя, а това добавяше към височината още близо метър.

Отново заигра светкавица и изгледът към зида започна рязко да се променя с резките смени на светлина и сянка между проблясъците. Всъщност промяната на гледката в очите ни си беше съвсем нормална и естествена — толкова нормална, колкото може да бъде една светкавица — и все пак тя отключи в моята памет старите предупреждения на майка ми да се пазя от вещерството и магията по света. От нея бях възприел идеята, че магията е нещо хитроумно, което може да те завладее и на което понякога не можеш да устоиш, ала за непредпазливите тя таи смъртна опасност.

И докато гледах стената в кратките проблясъци, ме прониза увереност — ирационална, ала остра и твърда, че тя е само външният белег на някаква жизненоважна граница, инак невидима.

Кой или какво ни чакаше — особено мен — зад тази граница, не можех да си представя. Но каквото и да е то, беше невъзможно да принадлежи изцяло на същия свят, в който бях изживял досегашния си кратък живот.

Дъждът преваляваше и удряше почти хоризонтално по забързаното предно стъкло, а мокрите чистачки караха греещите зелени символи върху щита на сателитния навигатор, така удобно отразяващи се в стъклото, да трептят. Единственият човек в старата кола ги гледаше с напрегнат интерес, без дори за миг да откъсва очите си от пътя. Бързо сменящите се цифри на таблото информираха шофьора за точното местоположение на колата във всеки миг, с точност на географската ширина и дължина до по-малко от секунда.