Фред Саберхаген - Костите на Мерлин

Мисля, че през онази пролет Джандрий бе на двайсет години — с година повече или по-малко. Русокоса, както и повечето хора от трупата, с големи сини очи, които най-често я караха да изглежда леко уплашена, и щедри женствени форми. В нея имаше нещо, което излизаше извън рамките на обикновеното, и я правеше истински красива. Напевният й глас бе прекрасен. Мъча се да я погледна отново с очите на десетгодишен хлапак — спомням си, че тя беше много приятна за компания, когато не я мъчеха болки. Джандрий, разбира се, бе най-важната причина Бран така свирепо да настоява да не зарязваме каруцата и воловете. Инатеше се и настояваше да не изоставяме каруцата — тя би имала жизненоважно значение за нас, когато се отдалечим достатъчно от Комор, за да можем да си помислим отново да спрем и да изнесем представление.

Бран бе среден на ръст, с набито телосложение. Изглеждаше към трийсетинагодишен. И русата му коса, и брадата му бяха чупливи. Някога в миналото някой му бе строшил носа, но независимо от това лицето му можеше винаги да придобива точно онзи вид, който изисква моментът. Жонгльор, певец и разказвач, той бе видял как около него се събира малка групичка и без всякакво усилие и дори донякъде по неволя, бе станал неин водач. Общо взето, остроумните приказки бързо му идваха на езика — а понякога, както например, когато се майтапеше с воднистите очи и развалените зъби на Комор, прекалено бързо, и по този начин заплашваха собственото му добруване.

След него нека спомена слаботелесния, еднорък Ивалд. Ивалд бе дошъл — по кой точно път така и никога не разбрах — нейде от Северните земи, удряни от вълните и хапани от мразовития студ. Говореше езика ни със забележим акцент и твърдеше, че е загубил китката и дланта на лявата си ръка в родината си, при сблъсък с берсерк — подлудял воин, кланящ се на Вотан. Както и да се бе развила тази битка преди години — никога не научих докрай — Ивалд тогава едва не умрял, осакатял за цял живот, а семейството му било избито. Лицето и тялото на бившия воин бяха покрити с многобройни дълбоки белези, очите му бяха измито-сини, а косата му и проскубаната му брада — сиви като леда в края на зимата, макар и да бе само няколко години по-стар от Бран.

През дните и месеците преди среднощното предупреждение да ни накара да побегнем и да спасяваме кожите си Ивалд допринасяше за общата ни кауза най-вече със смешния си жонгльорски номер — представяше еднорък човек, който постоянно се изненадва, че не може да жонглира едновременно с повече от две чаши, топки или ножове — в най-добрия случай, и постоянно изпуска това или онова. Голяма част от нашата публика се забавляваше неимоверно. Ивалд освен това се разбираше с воловете и с другите животни. Бе обучил едно куче да участва в неговия номер — то броеше с лай и кимаше с глава. Когато кучето умря, той се опита да обучи единия от воловете на същото.

Нека Мод бъде четвъртата при изброяването на нашата компания. Тя живееше с Бран и Джандрий кажи-речи най-отдавна от всички. Набита, вече доста прошарена, почти без зъби, ала все още пълна с енергия, за всички нас тя беше нещо като майчица. Кърпеше дрехите и обувките ни, гадаеше ни и ни готвеше. При нужда бъркаше разни церове, а през онази нощ, когато бяхме принудени да побегнем, известно време пътува в колата при Джандрий в очакване всеки миг да се наложи да й бабува.

После идва Вивиан. Нека й присвоя номер пет — на десет години все още бях твърде малък, за да я оценя по достойнство. През онази пролет Вивиан навърши петнайсет. За онова време тя беше висока, косата й имаше интригуващ червеникаворус цвят, очите — зелени, тялото й — слабо, ала все пак извивките му бяха женствени. Вивиан танцуваше еротични танци — повече или по-малко еротични, в зависимост от публиката — и ни помагаше, когато се опитахме да включим и елемент на магия в представленията. Можеше да изпадне понякога в истински транс съвсем бързо. А друг път само се преструваше, или пък другите си мислеха, че се преструва. Лесно изпадаше в истерия. Мечтата на младия й живот беше да стане истинска магьосница и наистина притежаваше такъв талант, но се нуждаеше от добър учител. Вив беше най-новият член на трупата — беше се присъединила към нас някъде около месец след мен. Преди това — тя така твърдеше — била послушница в един от първите християнски манастири по тази земя. Това, предполагам, донякъде я сродяваше с майка ми, която също бе прекарала част от живота си в един метох, макар че не изглеждаше никак вероятно двете някога да са се срещали.