Фред Саберхаген - Костите на Мерлин

Лицето на шофьора, едва различимо в сиянието на приборите и от време на време остро осветявано от фаровете на преминаващите коли, притежаваше донякъде изпит, аскетичен вид. На моменти той изглеждаше трийсетгодишен, а по време на други, по-дълги интервали личеше, че е минал четирийсет. Бе облечен в тъмен делови костюм, защитен от прозрачен дъждобран, а на предната дясна седалка до него лежеше тъмна шапка.

Бе стигнал края на дългото пътуване, започнато припряно и набързо. Не бе очаквал да види много услужливи пътни знаци по този криволичещ път с две платна и предположението му се оказа вярно. Фондацията „Антробус“ не насърчаваше случайните посетители — разбираемо отношение, помисли си шофьорът. Сигурно непрекъснато ги обсаждаха разни откачалки.

Още преди да започне дългото си пътуване през тази глуха провинция, самотният пътешественик бе убеден, че ще стигне по тъмно. И все пак не пристигна толкова късно, колкото се страхуваше — жаравата на ранния декемврийски залез, тъй зрелищен едва преди няколко минути, вече бързо догаряше под дъжда, но не бе съвсем угаснала.

Потънал в размисли за живота и за смъртта, човекът в колата бързаше, за да се срещне с една жена, която никога не беше виждал и с която никога не беше разговарял, и която със сигурност щеше да го помисли за луд, щом й разкриеше истинската цел на посещението си. Освен, разбира се, ако досега не се беше сблъсквала и друг път с неща, които без никакво съмнение доказваха, че светът е много по-сложен, отколкото тя си мисли.

Тази вечер бе много вероятно тъкмо той да й го докаже.

Тясното бетонно шосе, пропукано на много места, блестящо и хлъзгаво под дъжда, явно не бе ремонтирано още от 1990-те. Според предпазните системи на автомобила, отчитащи съвсем точно състоянието на платното, шофьорът поддържаше твърде голяма скорост и те от време на време го смъмряха с електронно бибипкане.

Под натиска на чувството за спешност шофьорът се опита — за трети път, докато изминаваше последните десет километра — да телефонира на жената, с която нямаше търпение да се срещне. Трябваше да поговори с доктор Илейн Брусън, макар и да не можеше да й каже истината, или поне нещо, доближаващо се до истината, още в самото начало. Но беше нужно да започне отнякъде — и колкото по-скоро, толкова по-добре, за да я подготви за разкритията, които със сигурност щяха да й предстоят.

И двете ръце на шофьора стискаха здраво волана, докато се вслушваше в далечния, повтарящ се звън. На четвъртия път най-после жив човек (най-после!) бе вдигнал телефона. Далечното звънтене рязко прекъсна и непознат женски глас — нямаше начин да бъде сигурен, че е доктор Брусън — изпълни кабината на препускащата кола.

— Ало? — гласът внушаваше впечатление за личност, поначало приятна, ала точно в този миг обзета едновременно и от изненада, и от раздразнение.

— Ало, доктор Брусън?

— Да, кой се обажда? Много съм заета в момента!

— Благодаря ви за вниманието, госпожо. Казвам се Фишър 1 1 Името на героя се превежда от английски като „рибар“ и пряко свързва персонажа с краля на рибарите — герой от легендите за крал Артур, пазител на Свещения Граал. — Б.пр. и от няколко часа се опитвам да се свържа с вас по един много важен въпрос. Още тази вечер се налага да поговорим по някои специални проблеми, които вероятно са силно свързани с вашата работа.

— Съжалявам, но в момента не разполагам с време. — Последва озадачена пауза. — Какво знаете вие за моите проблеми?

— Знам това-онова за причините им.

Нова, по-дълга пауза, изпълнена с непреклонното бръмчене на забързаните гуми. Озадачението на дамата бързо премина в подозрение.

— Откъде имате този номер?

— Разбирам, че това е личният ви номер във вашата лаборатория, доктор Брусън. Всъщност вашите охранителни системи — електронни и други, са едно от нещата, за които имам най-голяма нужда да поговорим. Наистина се налага да ви видя лично. Сега съм на път към вас и ще паркирам пред лабораторията ви след десетина минути — докато говореше, Фишър ловко въртеше волана по хлъзгавите завои. Продължаваше да следи отраженията на сменящите се цифри в стъклото, а стойностите им все повече намаляваха.

— Невъзможно! Не можете да влезете тук. Как казахте, че ви е името?

— Казвам се Фишър — повтори търпеливо мъжът. Изреди буквите на точен, безцветен английски. — Знам, че името ми още нищо не ви говори. Обещавам ви да ви обясня всичко подробно, когато се срещнем.