Фред Саберхаген - Костите на Мерлин

Нека номер шест да бъде Пресуши шише, едър бабанко с корем като гърне, който от време на време, когато се опитвахме да забавляваме публиката, представяше силови подвизи. Пресуши шише (бяха го кръстили така още в ранната му младост, така казваше той, поради неизменната му решимост да не оставя и капка течност на дъното на чаша или рог) беше едър и черен, със силно тяло, ала, спомня ли си онези дни, си мисля, че май не е бил чак пък ТОЛКОЗ силен. Много от номерата му съдържаха и измама — например заместваше желязната подкова с оловна или с ламаринена, а после се напрягаше, започваше да пъшка и огъваше метала с голи ръце. Почти цялото му тяло беше покрито с екзотични татуировки. Беше горе-долу на годините на Мод или малко по-възрастен, вече оплешивяваше, и малкото му останала коса беше вързана на опашчица отзад. Както и на Мод, и на него му липсваха доста зъби. Когато Пресуши шише оставяше брадата си да расте — а той обикновено правеше така — това му придаваше известен тежко авторитетен вид и понякога му помагаше да убеди лековерните, че е магьосник — какъвто със сигурност не беше. Твърдеше, че е прекарал част от младостта си в някакъв римски легион.

Не мога да продължа много убедително нататък този разказ, без да съм казал нещичко и за себе си. Отлагах го по причини, които нямат почти нищо общо със скромността. Ето защо се появявам под номер седем.

Бран и всички останали от трупата ме наричаха Амби, което може и да е галено от Амброуз или Амброзиус. С това галено име ме бе наричала майка ми и то, без съмнение, е било единственото име, което бих могъл да им кажа, когато ме подбраха край пътя, изтощен почти до смърт от глад. На ръст бях среден, и въпреки че гладът ме бе измъчил, бях доста снажен и мускулест за десетгодишно момче. При редките си срещи с огледалото съзирах сини очи и тъмна коса, която се чупеше на вълни. Момче без баща бях аз — или поне майка ми често ме наричаше така със съжаление в гласа. На десет години си спомнях починалата си майка съвсем смътно. Каквото и съчетание на съдба и случайност да бе довело до моето съществуване, то ме бе благословило с бързи ръце, бърза мисъл и с някои други дарби, но за тях по-късно. В същото време съдбата ме бе въоръжила и с много по-малко страх от света, отколкото би било добре да имам с моите шансове за оцеляване. Като благодарност за това, че са ме спасили на пътя, аз служех на Бран и неговата трупа, като всеки ден им вършех къщната работа, изпълнявах разни поръчки и помагах на жонгльора и на магьосниците — а веднъж-дваж, когато за представленията се бе събрала доста голяма тълпа, бях свършил добра работа и като джебчия — сам се бях научил. Тези изобретателни кражби не ми станаха навик, защото когато реших да споделя с другите спечеленото, Бран явно не остана особено доволен.

По времето, когато бягахме от Комор, собственият ми произход до голяма степен беше тайна за мен. Някъде в потайните кътчета на ума ми, мъгляво и неосъзнато, се спотайваше знанието, че някога, преди да съм започнал да помня, майка ми е била изгонена от християнски метох по някаква причина, която тя никога не ми каза. По-късно чух разни истории за това как вероятно е била посетена в манастира от тайнствен, красив любовник. Нямаше съмнение, че точно майка ми ми беше дала да нося онова разпятие — била го окачила на врата ми на кожена каишка още като съм бил бебе и по някаква причина си бях втълпил, че го има от баща ми. Разпятието беше или римско, или африканско (трудно можеше да се определи кое от двете), изрязано от някакъв рог и когато го е окачила на врата ми, вече е било излъскано от носене — това до известна степен предполагаше, че е много старо.

През месеците след като се присъединих към трупата на Бран, бяхме прекосили криволичейки земята надлъж и нашир в разстояние седемстотин мили. После дойде онази почти беззвездна нощ, когато по време на едно от представленията в някакво селце Бран започна да пуска подигравки за Комор — гавреше се с развалените зъби, с воднистите, сълзливи очи на този убиец и с измамното му малоумие. Мислехме си, че се намираме на безопасно разстояние от тиранина нашественик, ала за лош късмет някой от публиката според нашия ангел-хранител решил да се подмаже на Комор, като му разкаже за нашето прегрешение. Знаело се отпреди, че обиди, наглед много по-малки от нашата, са били достатъчни да предизвикат смъртния му гняв.

През онази нощ, нощта на първото ни бягство, нямаше нищо по-лесно от това да загубим пътя сред тъмата. Точно така и стана. Въпреки всичко продължавахме отчаяно да се влачим напред. Щом вървяхме, все имаше някакъв шанс да се отдалечим на безопасно разстояние от преследвачите, преди да се зазори. Внезапно и тъкмо на място блесна далечна светкавица и ни разкри конниците на Комор, тогава все още на километри от нас, които — за наш късмет — тъкмо завиваха по другия път. Но двата стари вола с потрошени копита и разнебитената ни каруца с криволичещите колела оставяха ясна диря и нямаше как да се надяваме ловците да продължат дълго по хванатия от тях грешен път.