Фред Саберхаген - Костите на Мерлин

Е… ТОВА сега беше много странно. Вивиан осъзна, че почти напълно е забравила Хакон, макар и някога да е бил неин любовник — или нещо доста близко до това. И дори сега, когато си спомни, че той съществува, не можеше да си възпроизведе съвсем точно лицето му.

Надяваше се предано, че вихърът, който така нежно я носеше, скоро ще я заведе при нейния любим Мерлин…

И желанието й се сбъдна.

Този път срещата им се състоя в една пещера. В началото Вивиан не се досети, че това е незабравимата пещера в скалата на Мерлин. Стените бяха от груб камък, атмосферата — влажна и мрачна, но някак си внушаваше сигурност, а не заплаха. Истински опасните елементи в живота, това са хората, а сега те бяха твърде далеч.

Боса, облечена в дълга изящна роба, която би могла да бъде нощница на кралица, тя стоеше върху влажната скала и чакаше да пристигне нейният любим. Такива срещи между тях не бяха нещо ново за нея. Но всеки път тя се срещаше с един малко по-различен мъж. Как ли щеше да изглежда той сега?

Тогава изведнъж той застана пред нея. Вивиан мигом разпозна Мерлин и се зарадва, както винаги, когато той се появеше. Но с всяка среща Мерлин остаряваше и тя се разтревожи, защото този път пред нея се изправи един немощен старец. Тоягата, на която се подпираше, приличаше повече на патерица, която му помага да се придвижва, отколкото на оръдие на магията.

В сърцето на Вивиан се бореха противоречиви чувства. Заля я вълна от яростна вярност и тя си напомни, че този човек е нейният любим МЕРЛИН; лесно беше да убеди себе си, че дори възрастта и времето трябва да се подчиняват на този мъж, че утре или вдругиден той отново би могъл да се изправи пред нея също толкова млад и жизнен, както в деня — о, колко отдавна й се струваше това! — когато те за пръв път се бяха любили.

Но сега, когато я обгърна със сбръчканите си ръце, тя забеляза, че те треперят.

Старецът и младата жена ръка за ръка тръгнаха по пътеката. Някакво просто заклинание, измъкнато из огромния запас от магии на нейния любим, осветяваше пътя им през тъмната пещера и изглаждаше скалите под краката им.

Говореха си, но между тях постепенно нарастваше мълчанието — всяко замлъкване бе малко по-дълго от предишното. Никой от двамата не спомена за влошеното му физическо състояние, но очевидно Мерлин бе намислил нещо изключително важно. Вивиан се надяваше то да не е само собствената му немощ. После се почувства виновна, че си го е помислила.

— Защо сме в тази пещера? Не би ли ни било по-приятно на някоя слънчева полянка?

— Да, разбира се. Но тук трябва да направим нещо.

— Какво?

Старецът обмисля известно време този привидно прост въпрос и после на свой ред отвърна също с въпрос:

— Вивиан, сладка моя… Знаеш ли коя година е сега според християнското летоброене?

— Нямам представа. Кажи ми. — Номерата на нейния любим с времето й бяха толкова познати, че отговорът не я учуди особено. Това беше само номер, шега, забавен парадокс. — Значи… я да видим. Днес аз съм малко момиченце, на пет-шест годинки, някъде там навън, в света отвъд тези каменни стени. А пък ти си… ти си бебе? Всъщност цели пет години по-малко от мен! Ще ми се да можех да те видя като бебе! Но чакай… ти роден ли си изобщо?

— Хубаво е, че се сети за това, любов моя. — Сбръчканите пръсти на Мерлин я погалиха. — Твоето друго „аз“ там навън още няма и пет годинки, А АЗ ВСЕ ОЩЕ НЕ СЪМ РОДЕН.

Последните думи той подчерта особено силно.

Тя се опита да схване за какво й говори, ЗА КАКВО ЛИ би трябвало да я подсети този парадокс.

— Но ето ме тук, АЗ със сигурност съм се родила и са минали години от живота ми, откакто те срещнах.

Той поклати побелялата си старческа глава.

— Не са изминали много години, не и за теб, любов моя. Ти все още си съвсем младо момиче.

Вивиан се бореше да потисне предателското желание той да не е чак толкова СТАР.

— Но за цялото това време сме успели да прекараме само няколко дни заедно. Опитвал ли си някога да ги преброиш, за да видиш колко малко са те? Защото аз съм!

— Вив, скъпа моя Вив! Точно затова те доведох тук. Защото трябва да се направи едно нещо, преди да се родя. Животът ми — нашият живот заедно — зависят изцяло от това.

Докато слушаше обясненията, които отначало й се виждаха напълно безсмислени, Вивиан си помисли, че това място наистина малко прилича на пещерата на оракула, която си спомняше добре, на мястото, наречено скалата на Мерлин. Докато вървяха, тя забеляза следи от човешко присъствие, които предполагаха, че тази пещера е била оракул години наред. Но все пак тя изглеждаше по друг начин, внушаваше други чувства и Вивиан се съмняваше дали е същата.