Фред Саберхаген - Костите на Мерлин

Двамата бързо откриха, че ако говорят ясно и отчетливо, могат да се чуват. След като установиха връзка, Хакон, също толкова нетърпелив да се върне в своя свят, колкото и самата Илейн, положи големи усилия да й обясни как тронът, върху който Моргана коварно го бе блъснала, го бе изстрелял на това странно място, намиращо се явно безкрайно далеч.

— Да, странен свят е това. Прав си. Аз живея там и го знам.

— Как се нарича тази земя?

— Жителите й я познават под най-различни имена. Но мисля, че ако ги питаш, всички те биха ти казали, че живеят в началото на двайсет и първи век.

Чудя се дали властите, които искат от нас да им разказваме всички тия неща, са разбирали — или пък им е пукало — колко ще ни е трудно.

Години наред непрекъснато подозирах, че съм незаконен син на крал Артур. Да посоча причините за това подозрение би означавало, че ще ми се наложи да ви разкажа целия си живот от самото начало, а аз нямам намерение да ви го разказвам тук. Но се надявах никога да не се забърквам в някакви високопоставени държавни работи. Но това се изпари яко дим, когато ме порази онзи гръм, че Мерлин има намерение да сложи Хакон на трона, явно плод на недоразумение или преструвка на магьосника. През цялото време той знаел, че съм син на Артур и имал намерението да издигне точно мен.

Разбира се, би трябвало да се усетя, след като се досещах за толкова неща.

Но в онези шеметни мигове преди земетресението, предизвикано от Моргана, да разтресе земята, когато онези събрали се воини и мъдреци ме наричаха Артур или Ваше Величество — изненадата ми наистина бе пълна. Да кажа, че за пръв път през живота си онемях от почуда — това всъщност би означавало да подценя случая.

Смаян, се извърнах и срещнах синия поглед на жена си — очите й бяха изпълнени с неизмерима радост; после, мълчаливо, като в сън, пристъпих напред да приема оказваните ми почести. И все пак би било невярно да се каже, че приех, само защото Джандрий толкова искаше да бъде кралица. Не, аз не възразих срещу предложената ми от Мерлин корона, защото дълбоко вътре у себе си аз исках да стана крал. Предполагам, че винаги съм го искал.

В двора на Моргана бях научил, че баща ми е все още жив. Сега се заклех, че щом обстоятелствата изискват да нося корона, ще я приема, ала ще се откажа от нея веднага щом той стане способен да застане на мястото, което по право му се полага.

Войските на Мордред и Комор бяха обсадили Нови Камелот. Мракът и конвулсиите на земята пречеха на нападателите също толкова, колкото и на защитниците, но те се готвеха да нахлуят на скалистия полуостров всеки момент.

От разстояние Моргана чрез своето изкуство започна да възстановява изтощения енергиен запас на линейката. Колата й беше все още необходима, за да откара крал Артур към следващата спирка в дългото му дирене на изцелител. Но сега имаше и нещо, още по-важно за нея — да намери костите на Мерлин.

Дойде време Вивиан да се пробуди, или да дойде в ясно съзнание. Дали беше спала или не, тя не можеше да каже, но се бе наслаждавала на мирно, приятно съществуване, подобно на сън, явно далеч от всякакви сблъсъци. Ала спешен повик я бе призовал обратно в едно съвсем различно царство, не по-малко вълшебно — но то се състоеше от остра и препълнена с подробности реалност. Все още не се бе почувствала зле, но възможността за това вече съществуваше.

Не почувства нито шок, нито липса след раздялата си с добрите хора, спътниците й от последните месеци на нейния живот — всичко това сега й се струваше сън. Не можеше да си спомни никакви подробности нито за хората, нито за мястото, нито пък какво точно е правила, докато е била с тях. Но и това не й изглеждаше никак важно.

След като обмисли положението си, тя осъзна, че вече не е момиче, а напълно зряла млада жена. Дали току-що свършилата сега за нея дълга епоха е било време на сън или сън наяве — това тя не можеше да каже. Това й се струваше просто поредната маловажна подробност. Онова, което наистина имаше значение, беше какво става с нея в момента. Тя се рееше, както нежният вятър носи листо през някакви облаци. Бе странно пътуване, но тя знаеше съвсем добре, че то не е сън.

Каквато и да беше истината за съществуването й напоследък, това бе продължило доста време. Вивиан осъзнаваше, че сигурно бе минала година или повече, откакто за последен път бе виждала любимия си Мерлин. И той отчаяно й липсваше.

Сякаш висеше във въздуха, а край нея прелитаха бели облаци. Странността на всичко това неустоимо напомняше на Вивиан преживяването й преди години с малкия Амби и с Хакон, когато бяха отнесени в двора на Вортигерн. Те тримата бяха…