Кристофър Паолини - Наследството

Ерагон се опита да отгатне колко тежи един от късовете в гигантската купчина от отломки; сигурно стотици килограми. Ако той, Сапфира и елфите се хванеха да работят заедно, беше сигурен, че ще успеят да отместят камъните с магия, но това щеше да изцеди силите им и да ги направи уязвими. Нещо повече, щеше да отнеме неразумно дълго време. За миг младият Ездач си помисли за Глаедр — златният дракон притежаваше предостатъчно сила, за да вдигне цялата купчина камъни наведнъж — само че бързината бе от съществено значение, а докато отиде да вземе неговия Елдунари, щеше да мине много време. Пък и така или иначе, той не знаеше дори дали ще успее да убеди Глаедр да говори с него, камо ли да му помогне да спаси Роран и останалите.

После в ума му изникна образът на Роран така, както го бе зърнал за последно, преди градушката от камъни и прашният облак да го скрият от погледа му — застанал под вратата на крепостта — и внезапно осъзна какво трябва да направи.

— Сапфира, помогни им! — извика той, захвърли щита си и се втурна напред. Чу как зад него Аря произнася нещо на древния език — кратка фраза, която би могла да е: „Скрийте това!“. После елфката го застигна. Тичаше с меч в ръка, готова за битка.

Щом стигнаха до основата на купчината, Ерагон скочи нагоре с всичка сила. Приземи се на един крак върху наклонената повърхност на каменен блок и се оттласна пак — скачаше от камък на камък като планинска коза по стената на клисура. Рискуваше да размести камъните и да предизвика срутване, но това бе най-бързият начин да стигне до своята цел.

С един последен скок се озова на втория етаж на крепостта и се втурна през стаята. Блъсна вратата пред себе си, тя се тресна в стената и здравите дъбови дъски се сцепиха.

Ерагон се затича по коридора. Струваше му се, че екотът на стъпките му и тежкото му дишане звучат странно приглушено. Все едно ушите му бяха пълни с вода.

Забави крачки, щом наближи една отворена врата. През нея зърна кабинет, в който петима въоръжени мъже сочеха някаква карта и спореха. Никой от тях не го забеляза.

Той продължи да тича.

Сви на бегом зад един ъгъл и се сблъска с някакъв войник, който вървеше в обратната посока. Пред очите му изскочиха червени и жълти искри, когато прасна челото си в ръба на щита му. Вкопчи се в мъжа и двамата се заклатушкаха насам-натам в коридора като двойка пияни танцьори.

Войникът изруга, опитвайки се да възстанови равновесието си.

— Какво те е прихванало, бе, трижди проклет… — А после видя лицето на Ерагон и очите му се разшириха. — Ти?

Ерагон сви десния си юмрук и го фрасна в корема, точно под ребрата. Ударът отлепи войника от пода и го запрати нагоре, за да се блъсне в тавана.

— Аз — потвърди Ерагон, когато мъжът падна безжизнен на пода.

Продължи нататък. И без това учестеният му пулс сякаш бе станал двойно по-бърз, откакто влезе в крепостта; имаше чувството, че сърцето ще изскочи от гърдите му.

„Къде е?“ — мислеше си трескаво. Надникна през още една врата, но видя само празна стая.

Най-сетне, в края на един мрачен страничен коридор зърна вита стълба. Втурна се по нея надолу към първия етаж, взимайки по пет стъпала наведнъж, без изобщо да мисли за собствената си безопасност. Спря се само веднъж, колкото да изблъска от пътя си някакъв изненадан стрелец.

Стълбата свърши и той се озова в сводеста зала, която му напомни за катедралата в Драс-Леона. Завъртя се, оглеждайки я набързо: висящи по стените щитове, оръжия и червени знамена; тесни прозорчета високо горе под тавана; факли в поставки от ковано желязо; празни камини; дълги тъмни маси, подредени от двете страни на залата; а в средата — подиум, на който брадат, облечен в роба, мъж стоеше пред стол с висока облегалка. Ерагон се намираше в главната зала на крепостта. Отдясно, между него и двукрилата врата, която водеше към крепостната порта, имаше група от петдесет или повече войници. Златните бродерии на туниките им проблеснаха, когато те се размърдаха изненадано.

— Убийте го! — заповяда мъжът в робата. Звучеше по-скоро уплашено, отколкото властно. — Който го убие, ще получи една трета от съкровищата ми! Обещавам!

Ужасен гняв се надигна в Ерагон, щом видя, че отново ще го забавят. Той измъкна меча от ножницата, вдигна го над главата си и извика:

— Бризингър!

Полъхна въздух и около острието се завихриха призрачни синкави пламъци, които се стекоха към върха му. Топлината на огъня загря ръката на Ерагон чак до рамото и едната страна на лицето му.