Гордън Диксън - Драконът и джинът

— Именно за това искам да поговорим, преди сър Мортимър да се върне. Веднага, след като получихме попечителството, Анджи и аз отидохме в Малвърн, за да говорим с Джеронд. Тя ни разказа всичко, което знае и което би ми помогнало да те намеря. Пристигнах в Кипър още преди седмица, но никой не знаеше къде точно се намираш. Опасявах се, че вече си взел кораб за Триполи. Джеронд каза, че това е следващата ти спирка.

— Тя е била съвсем права — кимна Брайън. — Наистина не очаквах да ме догониш, поне не толкова скоро. При всяко положение щях да ти оставя съобщение, което да ти помогне да ме намериш. Доколкото разбирам, след моето отпътуване не се е случило нищо важно в Малвърн и Малънконтри?

— Да, като изключим радостната вест, донесена от сър Джон Чандос. Той дойде, придружен от войници и доколкото успях да разбера, се бе запътил към уелската граница.

— Чудно защо — каза Брайън. — Бях в замъка Сийрнарвън, но не чух никакви новини за Уелс. Все още не разбирам защо си взел със себе си и хобгоблина.

Откъм шахтата се чу гласа на сър Мортимър, който сякаш се приближаваше, като че ли рицарят се изкачва обратно по стълбата.

— Анджела настоя — бързо изрече Джим. — Тя и Джеронд са изключително загрижени за твоето пътуване. Джеронд каза, че до края те е умолявала да не тръгваш.

— Така беше — кимна Брайън. — Но аз не виждах причина да отлагам пътуването си. Сигурно разбираш, Джеймс, че докато чакам Джеронд да свикне и да се съгласи с пътуването ми, златото, с което се надявам да се сдобия, може и да го няма вече.

— Разбирам — каза Джим. — За едно нещо обаче Анджи много настояваше. Тя искаше да има възможност да узнае възможно най-бързо, ако нещо се случи с някой от нас двамата. Спомняш си как си яздил пушека с Хоб…

— Съвсем ясно — кимна Брайън.

— Тогава сигурно си спомняш и как ти се е струвало, че се движиш бавно върху дима, а всъщност преминаваш голямо разстояние много бързо. Хоб и аз често използвахме пушека, за да дойдем дотук. Разбира се, пътувахме и по други начини, но също така яздихме дима. Смисълът на всичко това е, че ако се случи нещо с теб или мен, Хоб може да се върне бързо в Англия и да съобщи на Анджи, която пък ще каже на Джеронд и, ако може да се направи нещо, те ще го сторят…

Джим млъкна, защото главата на сър Мортимър изникна от отвора на стълбището, а след миг високият рицар вече стоеше на покрива.

— Сър Джеймс, сър Брайън — обърна се той към двамата приятели. — Източните суеверия могат да изкарат човек от кожата му. Можете ли да си представите защо беше целият този шум? Заради някакво малко кафяво куче, което така и не открихме при претърсването.

— Кафяво куче? — глухо повтори Джим.

— Именно! — продължи сър Мортимър. — Какво развинтено въображение! В моя замък не може да има куче, защото ако такова се е примъкнало вътре, всички останали псета от селото биха се довлекли също тук, за да търсят остатъци от кухнята. На всеки човек или животно му се налага да мине през входните врати, така че кучето няма никакъв шанс да се вмъкне незабелязано. Абсолютно никакъв шанс. Моят готвач обаче, а и дузина други от хората ми се кълнат, че са го видели. Разбира се, вие се досещате, какво са си помислили. Сър Джеймс, вие сте още нов тук и може би не разбирате, но сър Брайън знае. Хората ми са помислили кучето за джин. Според тях всяко животно може да е джин. Всичко е джин! Смехотворно!

Последната дума отекна и закънтя между двата носа, ограждащи малкия залив и рибарското село.

Докато сър Мортимър говореше, двамата стражи се върнаха на покрива и мълчаливо заеха постовете си. Домакинът понижи глас до обичайната си височина.

— Господа, предлагам да забравим всички тези глупости и да слезем долу. Аз с удоволствие бих изпил една чаша вино и предполагам, че същото се отнася и за вас двамата.

Двамата последваха сър Мортимър и от ярката слънчева светлина преминаха надолу към сумрачната вътрешност на замъка. Настаниха се на пейки около същата маса, на която Брайън и домакинът седяха при пристигането на Джим. Бяха им сервирани бокали с вино. Джим забеляза интересната подробност, че слугите бяха отнесли първият бокал, от който бе пил, преди да се качат на покрива и който бе почти пълен. Съдържанието му най-вероятно бе изпито от кухненската прислуга.

След като седнаха, Брайън се обърна към сър Мортимър.

— Ако кафявото куче наистина е било джин, вероятно е могло да влезе тук, без да го видят. Едва ли е използвало вратите. Джиновете си служат с магия, нали?